От този момент тя се посвети изцяло на брат си. В него беше нейното бъдеще. В него беше щастието й, благополучният, уреден живот, който никога не биха могли да й осигурят нейната скучна посредствена майка и примитивният й баща — военният чиновник. Момчето беше ракетата, в която тя щеше да се вкопчи, за да излети към огромния бляскав свят.
Съществуваше и един Дмитрий, учителят на Андрюша от художественото училище, нейната първа любов, която тя тогава смяташе и за последна.
Дойде и една покана за изложба в Париж, самостоятелна изложба на Андрей Вакар. Боже мой, колко мечтаеше тя за това пътуване!
Дойде и онзи болезнено задушен летен ден, разридал се привечер с един проливен дъжд. Тя водеше брат си към къщи след часовете по живопис. Вървяха под един чадър, плътно притиснати един към друг, и им беше толкова хубаво заедно! Тя така и не разбра откъде се взеха тези момчета.
Едното от тях силно я блъсна и тя падна, като изпусна чадъра. Тутакси към тях подскочи второ момче и няколко пъти я ритна в корема. За някакви си мигове й притъмня пред очите от болка и тя не видя как други две момчета нападнаха Андрюша с огромни ножове.
Лиза не се разкрещя. От ужас всичко в нея сякаш бе умъртвено. С автоматични движения тя, едрото и силно шестнайсетгодишно момиче, вдигна на ръце слабичкото момче и го понесе към къщи. Не се развика за помощ, не се опита да повика „Бърза помощ“, разумът й плътно бе затръшнал вратите си, за да не допусне в съзнанието страшната мисъл, че с брат й се е случило непоправимото. Това не може да бъде. Това не бива да бъде. Това просто няма право да се случи.
Тя бавно носеше брат си под проливния дъжд, почти без да чувства тежестта му. И чак когато наближи дома си, вдигна очи към прозорците на техния апартамент и видя баща си, рухна на мокрия асфалт в безсъзнание.
Оттогава всеки ден пиеше лекарства — отначало по две-три таблетки, после с цели шепи. Незрялата й психика не можа да се справи с краха на надеждите за един живот, който вече си бе представяла в мечтите си и който почти се бе превърнал в реалност.
Но имаше и нещо друго. Имаше едно постоянно, неугасващо, непритъпяващо се чувство на вина.
Тогава, преди много години, майка й често мърмореше на баща й, че изобщо не отделя време за сина си.
— Дори не можеш да се прибираш навреме от идиотската си работа, за да водиш вечер детето на уроци — караше се тя. — Хич бива ли две деца да се прибират сами по тъмно!
При тези думи Лиза изтръпваше. Тя за нищо на света не би отстъпила задължението да води брат си в художественото училище. Защото за Андрей това беше само урок по живопис, а за нея — среща с Дмитрий. Не, за нищо на света няма да отстъпи правото да вижда своя кумир, да седи близо до него, да го гледа, да разговаря с него. Когато молеше Лиза да позира, Дима я настаняваше в нужната поза, с леки движения на ръцете обръщаше лицето й към светлината, разбъркваше косата й в живописен безпорядък. От неговите докосвания момичето просто примираше. Нима можеше да се откаже от това?
— Недей, татко — казваше меко на баща си, — не обръщай внимание на мамините приказки. Вече съм достатъчно голяма, за да довеждам Андрюша вечер. Разбирам колко много работиш, колко се уморяваш, а аз и без това нямам какво да правя.
След гибелта на сина им Елена не спираше да опява на мъжа си:
— Ако ти беше с детето, това нямаше да се случи. Идиотската ти работа винаги е била по-важна за тебе от семейството и децата.
Бащата пребледняваше и хапеше устни, а Лиза отчаяно си мислеше: „Ако бях намерила в себе си сили да пожертвам срещите с Дима, ако не се бях вкопчвала в тях като безумна, Андрюша щеше да бъде жив. Аз съм виновна за всичко. Аз съм причината целият ми живот да рухне. Татко страда, чувства се виновен, а той няма никаква вина, аз бях, която не му позволяваше да води Андрюша на уроци вечер. Аз сама, със собствените си ръце разруших всичко.“
Мисълта за собствената й вина беше непоносима и Лиза я заглушаваше с омразата си към малолетните убийци. Не, не тя е виновната, а те, те, те! Баща й трябва да отмъсти. Те трябва да умрат…
… Застанала в полутъмния вход, Лиза се взираше във вратата на отсрещния блок. Беше вече съвсем тъмно, но тя беше сигурна, че ще познае Дмитрий дори в непрогледен мрак. Но защо се бави толкова? Добре би било да се прибере не сам, а с жена. Може би поне този път Лиза ще успее в онова, което се опитва да направи отдавна, но не й достигат нито сили, нито мъжество.