Само с огромно усилие Лиза можеше да се застави да дочака поредния четвъртък, та заедно с Дмитрий да се потопи в спомените за онзи живот. Ако можеше, щеше да идва по-често. Ала още първия път, когато посмя да наруши обичайния ред и да дойде при Дима в нечакан час, тя видя, че заедно с него от колата слезе някаква жена и двамата се качиха в неговия апартамент. И тогава Лиза за пръв път изпита не ревност, а чувство за безизходност и невероятна умора.
По-нататък тя нарочно издебваше Дмитрий, използвайки като наблюдателен пункт входа на отсрещния блок, с надеждата, че той пак ще дойде с жена и може би този път ще успее да изпита нещо, което ще й помогне да престане да го посещава в четвъртъците. Волята на Лиза беше напълно смачкана от лекарствата, но тя все още имаше усет за нещата. Дима не я обича. Той се вижда с други жени. Тя, Лиза Вакар, му е омръзнала, нейните посещения, нейните дрънканици, необходимостта да спи с нея са бреме за него. Той просто я съжалява. Трябва да направи нещо, което да й помогне да скъса с Дмитрий, да го освободи, да го остави най-сетне на мира. Лиза много се надяваше на ревността и затова периодично идваше в този вход, който й бе станал близък, и причакваше Дмитрий. Понякога дълго. Понякога напразно. Понякога го виждаше с жена. Но за свой ужас — нищо не изпитваше. Всеки път, загледана в гърбовете на влизащия в блока си Дмитрий и неговата спътничка, си казваше: „Сега ще влязат, ще се проснат на леглото и ще се чукат. После Димка ще й занесе кафе. После заедно ще влязат в банята. После пак ще се чукат. После ще заспят, прегърнати, и ще се събудят, прегърнати. Боже мой, но защо не побягвам от това проклето място разплакана, без да виждам пътя пред себе си? Защо нищо не изпитвам? И пак ще дойда в четвъртък, защото не мога да не дойда. Горкият, горкият Димка, колко те измъчих само!“
Лиза отново погледна часовника си. Минаваше единайсет, сигурно нямаше смисъл да стои повече тук. Димка е останал да пренощува на друго място. Трябва да се прибира.
Вкъщи тя тихичко си отключи и се постара да се шмугне в стаята си незабелязано, но от кухнята излезе баща й. Лиза за кой ли път вече си помисли, че дори по дънки и фланелка той изглежда като истински строеви генерал: едър, стегнат, мускулест, изправен, с военна стойка, късо подстриган „според устава“ и с някакъв особен израз на лицето. Тя никога не съумяваше да опише с думи този израз, просто чувстваше, че е особен, „генералски“.
— Всичко наред ли е? — кратко попита баща й, вперил в дъщеря си внимателен поглед. Той никога не си лягаше, преди тя да се прибере, дори ако трябваше да я чака до късно след полунощ. Много обичаше Лиза.
— Жива и здрава — насили се да се усмихне тя.
— Гладна ли си?
— Не, ядох.
— Някакви проблеми?
Генерал Вакар беше свикнал да си служи вкъщи с лаконични фрази. Защо да си хабиш силите за думи, след като думите ти не са интересни на никого? След гибелта на сина си Елена вдъхновено се отдаваше на своя траур, напълно бе зарязала домакинството, а дъщеря му… Какво пък, човек трябва да умее да се примирява с факта, че родителите никога не са интересни на децата си.
— Никакви проблеми, татко. Уморена съм. Сега ще си взема душ и ще си легна.
— Добре. До утре тогава.
Вакар вече се беше извърнал, за да се прибере в стаята си, когато Лиза го докосна по ръката.
— Татко — тихо каза тя.
— Какво има?
— Татко… ти… скоро ли?
— При първа възможност — сухо отвърна генералът. Той правеше това, което бе длъжен да направи, но не желаеше да го обсъжда при никакви обстоятелства.
— Татко, моля ти се — внезапно Лиза тихо и безпомощно се разплака, — направи го по-скоро. Не мога повече. Вече нямам сили да чакам.
— Престани! — студено я прекъсна Вакар, въпреки че сърцето му се късаше, като гледаше разплаканата си дъщеря. — Ще направя всичко, което е по силите ми. Нищо повече не обещавам.
Той отиде да си легне, а Лиза се строполи на пода в антрето и още дълго тихичко плака, свряла лице в коленете си. Дано всичко свърши по-скоро. Тогава може би майка й ще се съвземе и отново ще стане, каквато беше по-рано. И може би жаждата за мъст, неутолима дори с помощта на лекарствата, няма повече да изгаря нея, Лиза. И може би тогава тя ще престане да гълта таблетките и най-сетне ще може да спре да тормози Дима. Може би, може би…
3.
Когато чудатият Бокър дойде у Настя за втори път, вкъщи беше Льоша. Той ужасен се втренчи в човечето с дълго палто и нахлупена до веждите плетена шапчица, което се разхождаше из стаята само по чорапки. Вярно, този път чорапките имаха изумителен пилешкожълт цвят.