— Какъв?! — Льоша се задави и закашля.
— Престъпник — повтори тя невъзмутимо. — Най-обикновен престъпник.
— И ти толкова весело се кикотеше с него? — ужасен, попита Чистяков.
— Ами какво трябваше да правя с него? Да плача? Да спя? Льошенка, миличък, забрави тези книжни глупости. Животът е подреден, както е подреден, и първият признак за здрава психика и развит интелект е умението ни да се приспособим към начина, по който е подреден животът, да се адаптираме. Разбираш ли? А той далеч не е подреден така, както го описват в книгите и както го гледаме по филмите. Няма абсолютно лоши хора, както няма и абсолютно добри, защото абсолютно зло и абсолютно добро не съществуват. Не съществуват — и толкоз. Трябва да умеем да се съобразяваме с факта.
— Но какво отношение има това към обстоятелството, че ти каниш вкъщи престъпник и се веселиш в неговата компания? Ами че това е престъпник. Как можеш да правиш това?
— Че защо пък не? — Тя сви рамене. — И той е човек като всички останали. Засега не е извършил нищо противозаконно, за което да знам. За всичко, което е извършил в миналото, си е излежал присъдата. Разбери, Льоша, ако един човек извърши престъпление, той трябва да бъде разобличен и наказан, но това изобщо не означава, че с него не бива да се общува, че не бива да се смеем на шегата, която е подхвърлил, че не можем да му предложим да изпием заедно едно кафе или да го поканим на нашата трапеза. Можем да му направим услуга. Можем и да приемем негова услуга. Има нормални човешки отношения, които не бива да зависят от официалните отношения между престъпника и правосъдната система. Съдията може да му каже, че е виновен и заслужава наказание, но въпреки това конвойните не могат да имат право да го наричат псе или боклук. Разбираш ли? Защото лично на конвойния той нищо не е сторил. Нанесъл е вреда на конкретни хора, тези хора ги защитава държавата, тя се застъпва за тях, макар и от свое име. А конвойният няма нищо общо с това. Неговата работа е да пази, а не да съди и да дава морални оценки.
Льоша остави празната чиния и внимателно погледна Настя.
— Аска, а не ти ли се струва, че това, което говориш, е дълбоко безнравствено?
— Може би. Но със сигурност знам, че още по-безнравствено е да делим хората на лоши и добри, на престъпници и праведници. Подобна позиция винаги води до трагедии.
Когато получи видеото от Бокър, Настя седна във фотьойла и започна да се вглежда в лицата, движенията, жестовете на Сурен Удунян, Игор Ерохин и Виктор Костиря. Ето ги на летището, помагат в пренасянето на огромен багаж, товарят го в микробус. Ето ги в ресторант, в компанията на други трима куфарни търговци като тях, жени няма. Ето го Удунян на „Тверская“, сменя Ерохин. Ерохин дояжда сандвича си, набързо допива пластмасовата си чашка, хвърля я в кошчето и се качва в яркочервена кола. Удунян приема поста и търпеливо чака Даша Сундиева да излезе след смяната си от магазина.
Виктор Костиря. Върви след Даша късно вечерта, когато тя се прибира от университета. Даша влиза във входа на своя блок, Костиря сяда на една пейка, вдига глава и поглежда към прозорците. Таймерът в долния ъгъл показва 23:06. Следващият кадър е обозначен с 23:54. Костиря продължава да гледа към прозорците. Прозорецът на Даша угасва, Виктор става и отива до телефонната кабина. Обажда се някъде, но говори съвсем кратко. Явно моли да го вземат с кола, защото в следващите кадри, на чийто фон таймерът показва вече 0:31, Костиря се качва в аудито на Ерохин.
Игор Ерохин. Същият, когото Настя бе видяла на „Тверская“, от когото толкова се бе уплашила Даша. Много обича да си хапва. Лапа топли сандвичи при всеки удобен случай. Ето, от станция „Конково“ на метрото отива към пазара. Наоколо има много народ, плътен човешки поток. И нещо в този поток притеснява Настя.
Тя реши да изгледа филма до края с надеждата, че усещането й ще стане по-определено, но сгреши. Изгледа до края и двете касети, но тревожното чувство за някакъв студ в стомаха не се появи повече. Тогава тя пренави касетата, намери епизода в Конково и го заразглежда кадър по кадър, като спираше лентата и внимателно се взираше в изображението на екрана. Не, нищо.
Настя си донесе кафе, отново седна пред телевизора, запали цигара и започна цялата процедура отначало. В един момент й се стори, че ето сега… Ето го… Ето… Но не, тревожното чувство си оставаше, а причината за него се изплъзваше от съзнанието й.
Трябваше да се поразсее с нещо друго, та после пак да се върне към филма. Отиде при Льоша, който през цялото това време съсредоточено работеше на компютъра.