— Лиза, проветри ли днес стаята на Андрюша? — чу тя гласа на Елена.
— Да, мамо.
— И праха ли избърса?
— Да, всичко направих, не се безпокой.
— Излизам — съобщи Елена, като надникна в кухнята, където дъщеря й миеше съдовете. — Ще прескоча до кръстница, ще запаля една свещичка по случай празника. Няма да се бавя.
— Ще запалиш една и за мен, нали?
Когато вратата се затвори след майка й, Лиза, без да спира водата, се отдръпна от мивката с недоизмитите чинии, набързо избърса мокрите си ръце с кърпата, отвори прозореца и извади от джоба си цигарите. Майка й категорично бе забранила да се пуши вкъщи, но на Лиза не й се щеше да се облича и да излиза на площадката. Макар че отдавна беше минало обяд, тя си ходеше из къщи по пижама, неизмита и невчесана. Боже мой, в какво се превърна животът й! Вече е на двайсет и пет години, а няма нито интересна работа, нито любов, нито приятели. Само безгранична омраза и неутолима жажда за мъст владеят душата й. И горчиво съжаление за несбъднатите надежди, свързани с брат й. Ах, Андрюша, Андрюшенка…
Лиза хвърли в пепелника недопушената цигара и горчиво се разрида.
3.
Игор Ерохин обичаше московското метро. Но най-много го обичаше в „пиковете“ часове, защото непрекъснатият и хаотичен човешки поток почти изключваше възможността да се сблъска с някой познат, а дори това да се случеше, той би могъл без никакво усилие да се слее с тълпата и да изчезне.
Застана на определеното му място — от него добре се виждаше скамейката до стълбището, което водеше към другата станция. Именно до тази скамейка трябваше да се състои срещата, която щеше да отнеме само няколко секунди и да донесе половин милион долара. Неговият дял щеше да бъде само двайсет хиляди от тях, но, първо, това беше справедливо, а второ — никак не беше зле, като се има предвид, че срещата далеч не беше първата и, дай боже, не и последната. Както гласи поговорката: по-добре много пъти по малко, отколкото нито веднъж много.
До срещата оставаха още няколко минути и Игор по навик огледа препълнения с пътници перон. До отсрещната колона видя младеж с пресилено безразлична физиономия, още един се разхождаше между хората на перона. Всички са по местата си, констатира той, сега ще се появи Артьом, а след още десетина секунди ще дойде Джони. Всъщност Игор не знаеше името на американския партньор, но тъй като на срещите всеки път идваха различни хора, той им бе дал обобщаващото име „Джони“.
Въпреки тълпата, той видя Артьом отдалече. Облечен в безличен светлокафяв шлифер, каквито носят хиляди московчани, Артьом бавно приближи до скамейката, сложи на нея куфарчето, отвори го и затърси нещо в него. Едно несръчно движение — и съдържанието на куфарчето се изсипа на пода. Артьом тромаво се наведе и започна да събира разпилените химикалки, някакви книжа в тънки пластмасови папчици и тем подобни дреболии. Лявата му ръка беше изгорена, затова той не я извади от джоба си, за да не привлича вниманието с грозната дебела превръзка. Някакъв човек, минаващ наблизо, се наведе и подаде на Артьом търколилата се по-надалече запалка. Артьом любезно се усмихна и кимна в знак на благодарност. Това беше. Срещата се състоя.
И в този момент се случи нещо непредвидено. Точно в мига на контакта близо до Артьом и Джони се спря някаква мадама и буквално впи очи в ръцете им, а после бавно премести погледа си към лицето на Артьом. Игор се напрегна. Мадамата отмина, но Артьом направи едва забележим жест, по което Ерохин разбра, че са забелязали мадамата. Той бавно, сякаш неохотно, се отлепи от стената, на която се беше облегнал, и тръгна след нея.
Мадамата се изкачи по стълбището и пое по тунела към другата станция. Игор я следваше и не я изпускаше от поглед. С крайчеца на окото си виждаше отстрани Сурик, който по време на срещата се бе разхождал по перона. Значи Артьом сериозно се бе разтревожил и за всеки случай бе изпратил след мадамата втори човек. Тя крачеше бързо, но спокойно, не се оглеждаше наоколо. Точно когато слезе от ескалатора и свърна към перона, дойде мотрисата, но тя, кой знае защо, не се качи в нея, а се спря и започна да рови в чантичката си. Мотрисата тръгна и Игор забеляза, че освен мадамата, Сурик и самия него, на празния перон бе останал още един тип. Този тип още от пръв поглед не хареса на Ерохин. Блед, тъмнокос, с напрегната физиономия и книга в ръцете, той стоеше доста далече от мадамата и внимателно я гледаше.
Перонът много бързо се изпълни с хора и подозрителният тип малко по малко взе да се приближава към мадамата, като се стараеше тя да не го забележи. Дойде следващата мотриса и в момента, когато тя заедно с тълпата пътници се качваше, мъжът с книгата плътно се приближи до нея изотзад. Мадамата се извърна и му каза две-три думи, при което лицето й се изкриви от ярост. Мъжът се качи във вагона заедно с нея и взе да си пробива път надясно, към другата врата, а мадамата застана в ъгъла, извади бележник, химикалка и започна бързо да пише нещо, като хвърляше злобни погледи към мъжа с книгата. Игор се обърна, намери сред хората колегата си и леко му кимна. Подозрителният тип слезе на следващата спирка и Сурик го последва, а Ерохин остана във вагона с мадамата.