— Готов съм да нося отговорността за всичко, което върша — отсече генералът. — Но нямам намерение да ви помагам.
„Права излязох, не си лъжица за моята уста — ядосано си помисли Настя. — Не те е страх от затвора, от позора и безчестието — също. Ала не може да нямаш слабо място, не може, нали си човек, а не желязо. И аз ще намеря това слабо място.“
— Нищо повече ли няма да ми кажете?
— Не, нищо повече.
— Много жалко — каза тя и стана от скамейката. — В такъв случай няма да ви отнемам повече време. Но вие все пак помислете върху това, което ви казах.
— Далече ли живеете? — неочаквано попита той.
— Далече, на „Шчолковская“.
— Близо ли сте до метрото?
— Не, после още четири спирки с автобуса.
— Ще ви изпратя.
— Защо? — смая се тя.
— Една жена не бива да се движи сама толкова късно — решително отговори Вакар.
— Аз не съм жена — позасмя се Настя, — аз съм служител на милицията, така че не е необходимо да ме изпращате.
— Имате ли оръжие?
— В касата е.
— Защо не го носите?
„Господи, ама той май ме критикува? Ама че генерал! Свестен човек си ти, генерал Вакар, само че, изглежда — много нещастен.“
— Не го нося и толкоз — сви рамене тя. — Аз всъщност не умея и да си служа с него както трябва.
— Лошо — строго произнесе Вакар. — Какво, нима при вас не провеждат служебна подготовка? Контролни стрелби?
— Е, провеждат, само че аз се измъквам.
— Лошо — отново повтори Вакар. — Все пак ще ви изпратя.
— Няма нужда, до метрото ме чака кола.
— В такъв случай моля да ме извините за нахалството — сухо каза той, обърна се кръгом и тръгна към „Сушчевски вал“.
2.
Дмитрий Сотников разговаряше с Настя неохотно.
— Подозирате ли в нещо Владимир Сергеевич? — напрегнато попита той.
— В никакъв случай — излъга тя, без да й мигне окото. — Работата е там, че Владимир Сергеевич е станал свидетел на убийство, но по някакви неясни за мен причини отказва да даде показания. Имам чувството, че настойчивостта ми граничи с жестокост, ето защо искам да се опитам да разбера характера му, тъй че да се държа с генерала колкото може по-деликатно. Моля ви, разкажете ми за неговото семейство.
— Но защо? Защо не отидете у тях и не се запознаете лично?
— Не искам да безпокоя хора, преживели такава трагедия — каза тя напосоки. И улучи целта. Дмитрий веднага омекна.
— Значи знаете?
— Разбира се.
— Елена Викторовна съвсем… — Той се запъна, не искаше да обижда майката на Лиза и се помъчи да подбере подобаващи изрази. — С една дума тя през всичките тези години живее в дълбок траур и принуждава цялото семейство да живее под сянката на вечната трагедия. Да, горе-долу е така. Нали знаете, стаята на Андрюша, вещите на Андрюша, рисунките, стиховете, снимките. В този дух.
— Ами дъщерята?
— И Лиза не е добре. Постоянно боледува, не спира да пие разни таблетки, живее само със спомените за брат си. Ако искате да знаете моето мнение, те съвсем са притиснали генерала. Та той е нормален човек с нормална психика, представяте ли си как се чувства в това царство на сълзи и вайкания?
— Вие добре ли познавате Владимир Сергеевич?
— Не много добре. Виж, Лиза познавам от много години.
— В близки отношения ли сте?
Сотников погледна Настя с упрек и недоумение:
— Какво значение има това?
— Никакво. Просто попитах. Тя обича ли ви?
— Предполагам, да.
— А вие нея?
— Анастасия Павловна, дойдохте да разговаряме за баща й, а не за нашите отношения с нея. Прав ли съм?
— Прав сте, разбира се. Но след като не познавате баща й много добре, може би разказът ви за Лиза ще ми помогне да разбера неговия характер.
— Лиза… ами тя изцяло е под влиянието на майка си. Ходи на гробищата всяка седмица и е готова съвсем сериозно да разсъждава дали на Андрюша са харесали цветята, които му е занесла.
— Защо, Елена Викторовна сигурно вярва в безсмъртието на душата?
— Вярва, и още как! И на черква ходи, а кара и Лиза да ходи. Дори се кръсти. Лиза ми е казвала, че сега единственото, на което вярва майка й, са думите на нейната кръстница. Непоклатим авторитет.