5.
— Знаете ли, Анастасия Павловна, нашият генерал май живее в жесток клинч — каза замислено Бокър, бавно кръстосвайки стаята на Настя.
— Откъде следват тези изводи? — напрегна се тя.
— Тази леля Люба е отвратително създание, денонощно е или в черквата, или на гробищата, другарува с всички гробари, пийва си водка с тях. Там се навърта широк контингент престъпници, та сред тях се е пръснала мълва, че една енориашка искала да наеме чрез леля Люба човек за душегубска цел.
— Енориашка ли? Каква? — нетърпеливо попита Настя.
— Ами въпросната. Снажна такава, цялата наглед генералша. Аз ви го разказвам, както го чух от тях. Та какво, ще разговаряте ли с леля Люба?
— Не, няма. Благодаря ви, Бокър.
— Защо няма да разговаряте? — искрено се огорчи той. — Ние толкова се старахме.
— Точно затова няма да разговарям, защото сте се постарали достатъчно. От вас научих всичко, което ми трябваше.
— Добре тогава — грейна той. — А колкото до Резников, тази сутрин той пътува из областта, до Подлипки, и там се срещна с един човек на име Сева. Ето записа. — Той сложи на масата видеокасета. — Снимахме от голямо разстояние, не можахме да се приближим повече. Но най-важното се вижда добре. Сева му предаде някакъв пакет.
— Изяснихте ли нещо за този Сева?
— Почти нищо, освен че живее там, в Подлипки. Естествено научихме адреса, а на вас ви е по-лесно да действате по-нататък.
— Бокър, искам да ви помоля…
— Слушам ви, Анастасия Павловна.
Той престана да се разхожда и спря точно пред фотьойла, в който седеше Настя.
— Страхувам се, че Вакар всеки момент ще убие Ерохин. Моля ви, следете го колкото може по-внимателно. Ако ви се стори, че става напечено, намесете се веднага. По какъвто и да е начин: викайте „Помощ!“, дърпайте го за ръцете, правете всичко, което ви хрумне, но не допускайте той да извърши още едно убийство.
— Да не би да ви е жал за Ерохин? — саркастично се усмихна Бокър.
— Не. Жал ми е за Вакар. Ужасно ми е жал за Вакар — тихо повтори тя. — Не искам той да се озове зад решетките. Това няма да донесе радост на никого.
— Ами правосъдието? Не че правосъдието трябва да носи на хората радост, то трябва да носи справедливост. Не е ли така, Анастасия Павловна?
— Не знам, Бокър — горчиво поклати глава тя. — Правосъдието няма право да гледа, то е сляпо, очите на Темида са завързани. Сигурно това е правилно. Но слепотата още на никого не е помогнала да вземе правилно решение. Не знам, не знам, не знам! — отчаяно възкликна тя, удари коляното си с юмрук и се разплака.
6.
Те отново седяха в същото тихо дворче, където бяха разговаряли за пръв път. Този път се срещнаха следобед, вечерта Владимир Сергеевич беше зает. Когато Настя му се обади по телефона, той не отказа да се видят, сухо, кратко и делово уговори с нея часа и мястото на срещата.
— Помислихте ли върху думите ми? — попита Настя.
— Мислих върху тях — неопределено отвърна генералът.
— Не променихте ли решението си? Още ли отказвате да разговаряте с мен за Ерохин?
— Не съм променил решението си — с равен, някак вдървен глас каза Вакар.
— Моля ви, изслушайте ме, Владимир Сергеевич. Аз разбирам вашата мъка. Но отмъщението никога нищо не е променяло в този живот. То няма способността да възстановява разрушеното. Вие сте действащ офицер, били сте през 1968 година в Чехословакия, после в Афганистан, воювали сте в Карабах. Виждате ли, проучила съм служебната ви биография. И знам: вие не може да не разбирате, че възмездието е една красива дума, която има смисъл само когато идва от съдбата и все още може да научи на нещо виновния. Възмездието, произлизащо от човек, хвърля хората в порочния кръг на взаимната разплата. А мъртвите вече нищо не могат да научат, от тази гледна точка отмъщението е безсмислено. Съгласен ли сте с мен?
— Като действащ офицер — безусловно.
— А като баща?
— И като баща.
— Тогава защо е всичко това, Владимир Сергеевич?
Той не отговори.
— Добре, да оставим миналото, да се върнем към днешните проблеми — продължи тя. — Знаете ли какво е намислила жена ви?
Той мълчаливо кимна.
— Досещам се какво става у вас. Принуждава ви да убиете Ерохин, в противен случай ще го извърши тя. Така е, нали?
— Вие сте невероятно досетлива — с предишния си равен тон каза Вакар.