— В крайна сметка мога ли да смятам, че всъщност нямате нищо реално срещу мен?
— Можете. Можете да смятате така — много тихо и много отсечено отговори Настя, чувствайки как рухва последната й надежда. Тя бе заложила на честния характер на генерала, нито веднъж не бе го излъгала, нито веднъж не бе блъфирала, не се бе опитала да го подплаши с купчина доказателства, които уж е събрала срещу него. Бе искала размяна — показанията му за Ерохин срещу възможността да не извършва четвърто убийство и да остане ненаказан. Нищо не се получи. Сметките й излязоха криви. Той въпреки всичко ще се опита да убие Ерохин. И ще отиде в затвора.
— Благодаря ви — каза хладно Владимир Вакар. — Ако нямате нищо против, време е да тръгвам. Трябва да отида на работа.
— Всичко хубаво — сбогува се с него Настя, като се постара да скрие треперенето на гласа си.
7.
Той слезе от колата, бляскав с генералските си звезди и орденските лентички. Униформата извънредно много му отиваше.
Влезе в сградата на станцията на метрото „Таганская“, потърси с поглед вратата, над която беше написано „Милиция“, и без колебание я отвори. В помещението имаше трима милиционери, които машинално скочиха, щом видяха генерала.
— Здраве желаем! — нестройно поздравиха те Вакар.
— Добър ден — не според устава отговори той. — Исках да науча къде е погребан вашият колега Константин Малушкин.
Единият от сержантите понечи да зададе сакраменталния въпрос: „А защо се интересувате?“, но се стресна под ледения поглед на човека в генералската униформа. Вместо това попита:
— А вие познавахте ли Костя?
Генералът не сметна за нужно да отговори на въпроса. Той мълчаливо премести поглед към лейтенанта, най-възрастния от тримата.
— Е, ще ми кажете ли?
— В Кунцево, другарю генерал — бързо отговори лейтенантът, който не издържа студа, извиращ от очите на генерала.
— Благодаря ви, лейтенант.
Вакар се обърна кръгом и излезе от помещението.
След четирийсет минути спря пред гробищата, купи на входа цветя и отиде при черквата, където беше застанала дребна, прегърбена бабичка.
— Добър ден, майко — топло се усмихна той на старицата.
— Добър ден, синко.
— Би ли ми казала къде е гробът на милиционера? Погребан е преди около месец.
— На Костя ли? Тръгни по лявата редица, чак до края, после ще завиеш надясно, там ще го видиш.
— Да не се загубя? За пръв път идвам на вашите гробища.
— Няма, синко, веднага ще го видиш, там има най-много цветя. Види се, добро е било момчето, Костя де, ден не минава, без да му дойдат млади хора. Който има толкова приятели, и да умре не го е страх, нали тъй, синко? — изфъфли бабичката.
— А, не е така? Винаги е страшно да се умира — възрази генералът.
— Че нали всинца ще идем там. Ама какво ли е да умреш, когато знаеш, че нито едно куче няма да си спомни за тебе и да те пожали? Виж, за Костя що народ си спомня, значи още дълго ще го има на тоя свят. Та тъй, по лявата редица до края и надясно. Където има много цветя, там е Костя.
— Благодаря, майко.
Той наистина намери лесно гроба на Малушкин. Но не отиде до него, спря се, защото там стояха две момчета — братята на Костя. Вакар погледна лицата им и всичко разбра. Онова, което вчера се бе опитала да му обясни онази жена от милицията, сега изведнъж се разкри пред Владимир Сергеевич в цялата си безпощадна голота. Децата не бива да бъдат жестоки, децата не бива да мразят, инак, когато пораснат, няма да могат да обичат. Жаждата за мъст изсушава душата, изпепелява я и вече никога нито едно кълнче не ще пробие дебелия пласт пепел. Тези деца ще пораснат и ще поискат да отмъстят, ако сега не го стори държавата. Ще причинят болка на някого и на свой ред ще се превърнат за някого в обект за възмездие. И така без край. Насилието ражда насилие, болката ражда болка, отмъщението ражда само отмъщение.
Той мълчаливо приближи до гроба, сложи цветята, кимна на братята и си тръгна, без да продума.
Дванадесета глава
1.
Гарсониерата, в която временно живееше Даша Сундиева, беше малка и неподдържана, но през времето на принудителното си заточение тук момичето успя да й придаде човешки вид и дори да създаде някакво подобие на уют. Изми до блясък прозорците, лъсна със специален прах плочките в банята, тоалетната и кухнята, изпра и изглади всички пердета, избра от единичните съдове и украшения най-приличните и ги подреди на откритите лавици, изми със сапунен разтвор абажурите. В края на краищата временното й жилище започна да изглежда съвсем приемливо. Но за нея това беше райски кът, защото тук можеше по всяко време да се вижда със Саша и да не зависи от деликатността на неговите приятели.