— Слушай, ти защо постоянно я наричаш Анастасия Павловна? Тя не е чужд човек за тебе, нали ми е сестра.
— Ама и ти?! — Даша дори се задави от подобно кощунство. — Тя е такава… Та тя е почти най-добрата от всички на света. Езикът ми не се обръща да я нарека по име.
— Какво значи „почти най-добрата“? — мнително надигна глава Александър. — Нещо не го разбрах това „почти“. Нещо в нея не ти харесва, така ли?
— Ама не, Санечка. Най-добрият на света си ти. А Анастасия Павловна е следващата. Искаш ли да ти донеса чай?
— Донеси — благодарно отвърна Саша, който не преставаше да се диви на своята слепота и на щастието си.
На тръгване той прегърна Даша и нерешително я попита:
— Даня, нали ще почакаш оправя семейните си проблеми? Обещавам ти да не протакам. Ти само почакай. Не ме изоставяй.
— Разбира се, че ще почакам — с усмивка отговори тя. — Оправяй ги, колкото е необходимо. Аз за никъде не бързам.
2.
В залата се носеше равномерен тих шум, както винаги по време на мероприятията по служебна подготовка. Почти никой никого не слушаше, всички само отбиваха номера, като се стараеха да извлекат максимум полза и да пообщуват с приятели, да почетат, да нахвърлят отдавна чакащ реда си документ или просто да помислят.
Настя седеше на последния ред и шепнешком обсъждаше с колегата си Юра Коротков перипетиите на неговата проточила се любовна връзка, започнала преди почти две години, което за любвеобилния Юра беше буквално олимпийски рекорд.
— Мъжът й вдига скандали, защото тя не иска да ходи на вилата — с трагичен шепот съобщи Коротков.
— А тя защо не иска? Ами да ходи…
— Не иска и това е. Два часа с мотрисата, после почти цял час пеша, няма вода, няма електричество. За какво й е притрябвало такова щастие?
— Защо тогава я е купувала тази вила, щом не иска да ходи?
— Не тя, мъжът й я е купил. А сега я кара да ходи там.
— Не го разбирам това — каза Настя.
— Какво не разбираш?
— Не разбирам как една жена може да бъде принуждавана да прави нещо, което не иска, нали не е дете? Не е искала да купува вилата, значи има право да не иска да ходи там. Да прати мъжа си по дяволите и толкоз.
— Лесно ти е да говориш така, ти винаги си била независима — въздъхна Коротков. — Ако беше омъжена, щеше да знаеш можеш ли да пращаш мъжа си по дяволите. Не е толкова просто. Особено като знаеш, че си виновна, че имаш грехове.
— Тогава да не се оплаква! — отсече шепнешком Настя. — Или да върти любов, или да не ходи на вилата. Едно от двете. Я да чуем, сега Мурашов ще ни трие сол на главата.
На трибуната се качи Анатолий Николаевич Мурашов, един от помощник-началниците на управлението. Любимата му тема беше дисциплината и той не пропускаше нито една възможност да поговори за нея пред публика.
— Време е вече да свъсим вежди и да попитаме нашите колеги от отдела по работата с личния състав защо логиката стигна до задънена улица!
Залата се оживи. Полковник Мурашов беше известен в цялото управление с нестандартните си фрази. Беше чудесен човек и искрено милееше за работата, но с руския имаше явни затруднения. Най-забавното беше, че самият той не усещаше това и се мислеше за необикновено красноречив, тъй че всичките му перли не бяха случайни словесни гафове, а резултат от предварителна подготовка и обмисляне на речите.