— В петък решихме комисионно да проверим спортната зала. Онова, което видяхме там, не се поддава на никакъв анализ и ужас…
Настя прихна. „Ех, защо го няма тук Бокър! — помисли си. — Добре щеше да се позабавлява.“
От спомена за Бокър тя плавно понесе мислите си към Владимир Вакар и се потопи в тъжни разсъждения как ли да докаже, че Ерохин е убил Костя Малушкин, ако упоритият генерал все пак откаже да даде показания. И как да опази Вакар от извършването на още едно убийство.
— Гледам, хората идват на служебна подготовка цивилни. Не е редно, другари. Без униформа имат право да ходят само бременните или на когото кракът му е например гипсиран. Още веднъж настоявам, че на служебна подготовка без униформа могат само бременните и счупените…
— Юра — обърна се Настя към Коротков, — а ти защо не вземеш да свъсиш вежди и да попиташ твоята Людмила защо логиката й е стигнала до задънена улица?
— В какъв смисъл?
— Ами да каже на мъжа си, че е бременна или счупена, и да откаже да ходи с него на вилата.
— Ама че си и ти, Аска, вечно с твоето хахо-хихи.
— Така си е — съгласи се тя. — А тебе те е пипнала мирова скръб. Не ти достига чувство за хумор. Знаеш ли какво е това?
— Горе-долу.
— Чувството за хумор е онова разбиране за живота, което се поражда у човек, приближил до ръба на бездънна пропаст, внимателно погледнал надолу и кротичко поел обратно.
— Ти ли го измисли това?
— Не, Фазил Искандер. А има и още една разкошна мисъл: „Няма неразрешими проблеми. Има неприятни решения.“
— Пак ли е на Искандер?
— На Ерик Борн. Юрка, срамота е да си толкова необразован. Ти изобщо ли не четеш?
— Защо, чета — обиди се Коротков. — Само че не запомням. Твоята глава е претъпкана с боклуци, каквото и да те питат, всичко знаеш.
— Ей, и ти се извъди голям Шерлок Холмс — изпухтя тя.
— Какво общо има тук Шерлок Холмс?
— Ами точно той е смятал, че главата не бива да се тъпче безразборно, инак после не можеш да намериш нужната информация сред боклуците. Наричал е боклук например знанието, че Земята се върти около Слънцето, и е казвал, че броят на крадците в Лондон няма да намалее, ако той знае това. Ти какво, и това ли не си спомняш? Ами че това е класика! Позор.
След служебната подготовка Настя се върна в кабинета си и се опита да работи, но нищо не й вървеше. Не й излизаше от ума упоритият Вакар и тя по никакъв начин не можеше да се съсредоточи върху другите задачи. Най-сетне успя и се задълбочи в проблема за разкриването на серията изнасилвания в района на Битцевския парк. Случваха се като по график и ако се съдеше по почерка, извършителят беше един и същ…
Телефонът иззвъня и прекъсна размислите й.
— Каменская — чу тя гласчето на Зоя от пропуска, — имаш посетител.
— Кой е? — машинално попита Настя, без да откъсва очи от плана на Битцевския парк с нанесени по него кръстчета, обозначаващи местопрестъпленията. Беше й се сторило, че е налучкала някаква закономерност, и се страхуваше да не се разсее и да не изтърве споходилата я мисъл.
— Владимир Сергеевич Вакар. Да му напиша ли пропуск?
— Кой?!
— Вакар. Познаваш ли го?
— Зоенка… — Настя изпадна в паника. — Ти… той…
— Какво ти става, Настася? — учуди се флегматичната Зоя.
— Той… страх ме е, че няма да ме намери. Сега ще сляза. Зоенка, миличка, постарай се той да не си тръгне. Тичам!
Тя скочи от мястото си и изхвръкна в коридора дори без да заключи вратата. Докато тичаше надолу по стълбището, въображението й рисуваше ужасната картина как генералът свива рамене и излиза, отказал се да разговаря с нея. Както прескачаше стъпалата, си изкълчи крака, но продължи да тича въпреки острата болка, пронизала глезена й.
До гишето на пропуска видя Вакар и спря пред него — зачервена, запъхтяна, с разчорлена коса.
— Здравейте — произнесе тя, дишайки тежко.
Вакар я гледаше мълчаливо.
— Много пушите — каза най-сетне. — Не можете да тичате, веднага се запъхтявате. Не ви ли е срам?