— Срам ме е — съгласи се тя, защото сега беше готова да се съгласи с каквото и да било, само и само той да не си тръгне. — Ще се поправя, честна дума. Искали сте да говорите с мен?
— Ако нямате нищо против.
— Да вървим.
Тя заведе генерала в кабинета си и заключи вратата отвътре, та никой да не им попречи. Владимир Сергеевич седеше на стола силно изправен, но Настя не долови в позата му напрежение. Той беше абсолютно спокоен.
— Анастасия Павловна, ще дам показания срещу Ерохин.
„Ето, това беше — кой знае защо, с тъга си помисли Настя. — Толкоз.“
Тя мълчаливо извади от касата бланка за протокол от разпит и започна да я попълва по памет. Знаеше наизуст всички данни на Владимир Сергеевич Вакар, прекалено дълго ги бе изучавала и прекалено много бе мислила за него през последните дни.
— На 29 септември 1994 година, в 18 часа и 25 минути, видях как гражданинът Игор Петровия Ерохин приближи до служителя на милицията, който стоеше на пост в зданието на станцията на метрото „Таганская“…
Настя бързо записваше и не го прекъсваше, само от време на време задаваше уточняващи въпроси. Тя разбра, че Вакар не е дошъл под влияние на моментен порив. Взел е решението, многократно го е обмислял и претеглял, няколко пъти е изрекъл наум показанията си. Фразите му бяха кратки, сухи и книжни, без нито една излишна дума.
— След като Ерохин напусна територията на строежа, аз влязох там през отвора и видях лежащия на земята служител на милицията, с когото Ерохин бе излязъл от метрото. По позата на сержанта и по следите от кръв личеше, че му е била нанесена огнестрелна рана.
Когато свърши с диктуването на показанията, Вакар млъкна. Настя не можеше да разбере дали той изпитва облекчение, или изобщо нищо не чувства.
— Владимир Сергеевич, давате ли си сметка за последствията от вашата стъпка?
— За какви именно последствия?
— Следователят непременно ще поиска да идентифицирате Ерохин и ще ви попита сигурен ли сте, че именно него сте видели на „Таганская“. Ще трябва да му кажете, че не може да сте сгрешили, защото добре познавате Ерохин по физиономия. Ще последва въпрос откъде го познавате. Ако вие не отговорите на този въпрос, може да го стори Ерохин. Той може да не ви познае, но не може да не си спомни името ви. Разбирате ли какво ще стане по-нататък?
— Да, мислил съм за това.
— И?
— Готов съм за всичко, което може да стане по-нататък. Вече съм ви казвал, че съм готов да отговарям за всичко, което съм направил, ако успеете да го докажете. Няма да ви помагам в това. Но няма и да ви преча и да се измъквам.
Настя имаше чувството, че разговаря с автомат. Абсолютно равен тон, каменно лице, неподвижна фигура, застинала на стола пред нея. Но това не беше автоматизмът на равнодушието и студеното сърце. Това беше спокойствието на човек, взел най-важното решение в живота си и осъзнаващ, че не може да си позволи крачка назад.
Тя изпрати Вакар до изхода от зданието. Известно време двамата стояха мълчаливо един до друг под студения есенен дъжд. Настя беше обгърнала раменете си с ръце, треперейки от студ по тъничкия си пуловер. Искаше да благодари на генерала, но не можеше да реши уместно ли е това — да благодари на човек, съгласил се с перспективата да се озове зад решетките, и какви думи да подбере, за да изрази мислите си, без да изглежда при това като нетактична глупачка. Вместо това тя просто му подаде ръка. Ръкостискането на Вакар беше кратко и силно.
3.
Бокър внимателно караше след бялата жигула на генерал Вакар. Слава богу, генералът явно не смяташе да осъществи зловещия си замисъл днес. Наближаваше полунощ и той бе поел към къщи.
Обикновено Владимир Сергеевич паркираше колата си в двора, под прозорците на своя апартамент. Бокър вече знаеше това, тъй че реши да не влиза в двора. Когато бялата жигула свърна под арката, той спря своя Москвич, заключи го и тихо закрачи към мястото, откъдето бе успял да изясни, че се вижда входът към апартамента на Вакар. Ще погледне как генералът ще си влезе вкъщи и ще стои и ще наблюдава входа, докато не получи сигнал, че и Ерохин се е прибрал. Чак след като се увери, че потенциалната жертва си е у дома, Бокър ще може да прекрати наблюдението над преследвача.
Той стоеше, подпрян на стената на блока, дребно човече с дълго сиво палто и сива скиорска шапчица. Във вечерния мрак на фона на мръсната стена той не се виждаше дори от три крачки. Вакар заключи колата, подръпна вратите, провери заключен ли е багажникът, извади цигарите, запали. Дори в тази минута той стоеше силно изопнат, без да отпуска гърба си и без да пристъпва от крак на крак. Пушеше и гледаше към прозорците на своя апартамент.