Силното иззвъняване на вътрешния телефон я изведе от вцепенението.
— Каменская, елате при мен! — чу тя сухия глас на Виктор Алексеевич Гордеев.
Каменская! Значи нещо официално. Настя се погледна в огледалото. Тъмни кръгове под очите, червени, подпухнали клепачи, алени петна по бледосивото лице. Защо ли се намират и писатели, чиито героини стават още по-красиви, когато плачат? Бива ли толкова безсъвестно да лъжат!
Тя отвори чантата си, извади несесера и набързо се пооправи, намаза с течна пудра грозните алергични петна, прокара очна линия по клепачите, за да скрие, че са подпухнали, среса се. Отиде до вратата, но изведнъж спря и погледна краката си. В кабинета на Житената питка има чужди хора, а тя е тръгнала натам по дънки, пуловер и маратонки. Не е редно.
Бързо заключи вратата, смъкна цивилните, непретенциозни, но толкова обични дрехи, извади от гардероба униформената пола и ризата с пагони. Така ще е по-добре, реши тя, отметна ръце назад и слепешката напипа закопчалката на тъмносивата вратовръзка. Наистина черните обувки бяха неудобни и безмилостно притискаха стъпалата й, но това можеше да се изтърпи.
В кабинета на Гордеев видя трима непознати мъже. Двамата седяха до дългата маса за съвещания, третият стоеше прав до прозореца, там, където в минути на размисъл обичаше да застава самият началник. Житената питка се бе възцарил на мястото си, строг, с непроницаема студена физиономия.
— Запознайте се, другари — произнесе той сякаш през зъби. — Майор Анастасия Павловна Каменская. Анастасия Павловна, това са наши колеги от Федералната контраразузнавателна служба.
— Растяпин. — Единият от седналите уж се накани да стане, докато произнасяше името си, но не отдели задника си от стола.
— Куцевол. — Вторият контраразузнавач се изопна в стойка „мирно“, докато се представяше, и Настя видя неговото съвсем младо, открито лице, което смутено се усмихваше. Той сигурно бе забелязал неучтивостта на колегата си Растяпин.
Третият се извърна от прозореца и направи няколко крачки към нея.
— Анатолий Алексеевич Гришин — отчетливо произнесе той и й подаде ръка, която Настя вяло стисна.
Тя слушаше с половин ухо обясненията на колегите от ФКС, които Гордеев току прекъсваше с въпросите си. Полковникът явно не беше в настроение, въпросите му бяха злобни, язвителни, а репликите — унищожителни.
— … Всъщност всичко започна от момента, когато изгубихме Щейнберг — обясняваше Гришин. — Той много отдавна е искал да замине, още когато е бил аспирант, през 1980 година. Обяснили са му, че докато е свързан с научни разработки в областта на отбранителната промишленост, не може и да мечтае за това. Щейнберг е постъпил така, както постъпваха по онова време хиляди хора, които не можеха да напуснат страната поради съображения за секретност. Подал е оставка и е станал уличен метач, та след пет години, когато секретната информация остарее морално, да може да замине. Но за разлика от много хора, той смятал не просто да замине, а да продължи научната си работа, затова освен метенето, е действал, а не е спал. Останали са му много приятели в секретния научноизследователски институт, където работел по-рано, и те, нарушавайки всички правила, постоянно са му давали да чете всичката нова литература и дори са провеждали в лабораториите си малки експерименти по поръчка на Щейнберг. От 1985 година е зачакал разрешение да замине, но КГБ никак не е искало да го пусне. Протакали колкото могли, но миналата година все пак му дали разрешението. Изглеждало е невероятно човек тринайсет години да се занимава с наука нелегално, откъснат от библиотеки, лаборатории, експериментална база. Но за всеки случай решили да го наглеждат, дали команда на нашата резидентура в Израел, а те съобщили, че Михаил Маркович Щейнберг е минал през митническия контрол и е изчезнал някъде. Видели го да излиза от зданието на летището с някакъв мъж, който по описание много приличал на един чуждестранен разузнавач, който ни е добре известен. По-нататък историята е дълга и широка, но в крайна сметка ние успяхме да установим, че Щейнберг се намира в Азия, в една от мюсюлманските страни.
„Утре Денисов ще дойде за тялото на сина си — мислеше си Настя. — Как ще го погледна в очите? Помолих го за малка услуга, а какво стана? Господи, колко ме боли! Та аз познавах Бокър само от три седмици, някакви си три седмици, а ме боли, сякаш загубих близък човек. И Вакар… Колко ужасно свърши всичко.“
— … Сеизмичното оръжие — продължи да разказва Гришин — в среда на религиозни фанатици може да играе важна политическа роля. Предизвикването на изкуствено земетресение в предварително предсказан момент и на предварително посочено място е мощно средство за влияние върху вота на избирателите.