— Даша. Сундиева — уточни той.
— Години?
— Деветнайсет. Скоро ще навърши двайсет.
— Работи ли нещо?
— Щандистка е в магазин „Орион“, в отдела за дамско облекло. И учи в Хуманитарния университет, иска да стане визажистка.
— Охо-о! — възкликна Настя. — Много модерна специалност. Но къде се запозна с нея?
— В магазина. Купувах костюм за жена си…
— Банално до зъбобол — беше нейният коментар. — Как се развиха събитията по-нататък?
— Както става обикновено. Поканих я на обяд, на другия ден — на вечеря.
— Да де, и на третия ден — заедно да се събудите и да закусите. Веднага ли започна да я водиш у приятели?
— Не, след две-три седмици.
— Защо не веднага? — попита Настя, изключи чайника и отвори кутията с кафе.
— Изчаквах, исках да съм сигурен, че това няма да приключи след ден-два. Не обичам приятелите ми да приказват, че ме е зарязала поредната хубавица.
— А тя хубавица ли е? — заинтересува се Настя, докато разрязваше пакета бисквити.
Откъм другата стая се чу бръмченето на работещия принтер. Льошка е заел компютъра, работи си човекът, а тя си губи времето за някакви глупости. Не обичал, видите ли, да го зарязват хубавици! Не се забърквай с хубавици, тогава няма да те зарязват.
— Даша е много красива — спокойно отговори брат й, без да обръща внимание на саркастичния тон на Настя.
— Дай сега да свържем всичко с календара — помоли тя. — Кога се запознахте?
— В края на август.
— А по-точно?
— Жена ми има рожден ден на 23-и. Значи на 19-и или 20-и.
— Кога за пръв път отидохте на гости у приятелите ти?
— Ами… някъде към средата на септември.
— „Някъде“ не ми върши работа. Дай да уточним. Защо изобщо реши да я заведеш на гости?
— Когато се срещнахме въпросния ден, оказа се, че квартирата, на която бях разчитал е заета. Нямаше къде да вървим, та се обадих на един приятел, самопоканих се на кафе.
— Значи приятелят се оказа тактичен?
— Разбира се.
Саша ни най-малко не се смути. Държеше се като пред лекар, когато при прегледа човек не вижда нищо срамно или неприлично.
— Пускахте ли телевизора, докато пиехте кафе у приятеля ти?
— Да, там имат телевизор в кухнята.
— И какво даваха?
— Не си спомням. Май някакъв филм.
— Какъв филм? — заразпитва го Настя. И сама не би могла да си обясни защо изведнъж прояви такава педантичност. Засега не виждаше нищо престъпно, но нещо й подсказваше, че дори с такава дреболия като любовните преживявания на брат й трябва да се заеме сериозно.
— Не си спомням какъв беше. — Саша сви рамене. — Нали не го гледахме от самото начало, пък и изобщо не го гледахме, а си приказвахме.
— Постарай се да си спомниш нещо — актьор или поне някоя реплика.
— Май играеше Белмондо — неуверено избъбри Саша. — Беше нещо комедийно-детективско.
— Ясно. Чакай малко сега.
Настя излезе в антрето, свали от горната лавица на дрешника купчина вестници и я донесе в кухнята.
— Търси — каза тя и се тръшна на табуретката. — Преглеждай телевизионните програми за септември.
След около петнайсет минути те установиха, че първото гостуване на Александър Каменски и Даря Сундиева у приятели се е състояло на 14 септември.
— Тъй, и какво стана после? — уморено попита Настя, на която й бе писнало да изпълнява сестринския си дълг.
— После още няколко пъти ходихме у мои познати. И започнаха да им се случват неприятности.
— Неприятности от какъв характер?
— Обири — тихо отговори Саша, загледан някъде встрани.
— По-конкретно, ако обичаш. — У Настя тутакси се пробуди ловджийският инстинкт.
— Единият се прибира от работа и гледа — вратата на апартамента му разбита.
— Какво е изчезнало?
— Май че нищо.
— Как така? — подрипна Настя. — Съвсем нищо ли?
— Документи, но на другия ден ги върнали. В пощенската кутия.
— Викали ли са милиция?
— Не, защо да викат? Не е изчезнало нищо ценно. Само вратата била повредена. А с милицията човек си има само ядове. Извинявай — сети се той.
— О, не се извинявай — махна тя с ръка. — Самата аз миналата година веднъж се прибирам вкъщи и гледам — вратата ми отворена. И аз не извиках милиция по същите съображения.