— Свободна сте, Анастасия Павловна — сухо изрече Гордеев. — Не се отлъчвайте, пак ще ви повикам.
Настя с облекчение напусна кабинета на началника. Щом излезе от вратата, още в коридора тя смъкна обувките и продължи боса, усещайки през тънката тъкан на чорапогащника студения под, влажен от водата и калта, донесена от улицата с многобройните обуща и ботуши.
6.
Гордеев пристигна около два часа по-късно, след като здравата бе изтормозил колегите си контраразузнавачи, като се бе измъквал от техните въпроси, бе давал уклончиви отговори и мъгляви обещания и междувременно се бе опитвал да изцеди от тях колкото може повече информация. Щом изпрати гостите си, не се обади на Каменская по телефона, а направо отиде в кабинета и.
— Как си, Стасенка? — ласкаво попита той.
— Зле съм, Виктор Алексеевич. За пръв път ми се случва такова нещо.
— Нищо, малката, ще издържиш. Не искам да кажа, че ще свикнеш с това, точно с това не бива да се свиква, но след време ще се научиш да се справяш. Какво се чува за Ерохин?
— Крие се някъде — вяло махна тя с ръка. — Още сутринта се разбра, че е изчезнал. Човекът на Денисов е казал на следователя, че по Вакар и по него е стрелял Игор Ерохин, милицията веднага е хукнала по петите му, но напразно. Ала нищо страшно, Виктор Алексеевич, няма къде да се дене.
— Откъде си толкова сигурна?
— Първо, той не може задълго да изостави Резников.
— Защо?
— Ами аз откъде да знам! — раздразнено отговори тя. — Не може и толкоз. Защото ако можеше, нямаше да бърза с убийството на Вакар. Ако Вакар е бил опасен като потенциален очевидец на някакво събитие, тогава Игор би могъл и да не участва в това събитие, нали? Вакар следи Ерохин, следователно където липсва Ерохин, там липсва и Вакар. Но Ерохин, кой знае защо, не може да си позволи да „липсва“ някъде и неговото „присъствие“ ще е необходимо там съвсем скоро, защото е бързал да убие Вакар, та той да не го последва.
— Логично — кимна Житената питка. — И второ?
— Второ, човек на Денисов е по петите на Ерохин. И аз много се надявам той да не го изтърве.
— Хубаво е, че се надяваш — въздъхна Гордеев. — Не исках да ти казвам, но май все пак ще ти кажа. Жестоко е от моя страна да ти го казвам сега, още повече че и ти самата вероятно го разбираш. Но трябва да бъда сигурен, че го разбираш.
Той помълча, поигра си с писалките и моливите на бюрото й.
— Беше ми казала, че Денисов ти е длъжник, тъй че имаш моралното право да го помолиш за услуга. Оказа се, че покрай тази услуга ти му отне сина. Сега ти си му длъжница и никога не би могла да върнеш този дълг. Никога. И по никакъв начин. Трябва да си даваш сметка, че докато Денисов е жив, ще бъдеш принудена да плащаш за своето неблагоразумие.
— Разбирам това — глухо отвърна Настя, а наум си добави: „Както би казал покойният генерал Вакар, готова съм да нося отговорността за всичко, което съм извършила. Колкото и чудовищно да звучи, вие, Владимир Сергеевич, се превърнахте в своеобразен морален ориентир за мен. Благодаря ви. И ми простете.“
7.
Траурният митинг се проведе в актовата зала на Академията при Генералния щаб. Едуард Петрович Денисов настоя да отидат там заедно с Настя.
— Искам да видя човека, заради чието спасяване е загинал синът ми — твърдо каза той.
Те стояха един до друг сред множеството хора, дошли да се простят с генерал Владимир Вакар — бледата, измъчена Настя и високият беловлас Денисов, който по никакъв начин не издаваше състоянието си. Край ковчега те видяха съпругата и дъщерята на Вакар, до тях стоеше Дмитрий Сотников. Лиза представляваше страшна гледка, тя сякаш не разбираше какво става и непрекъснато се мъчеше да проумее защо баща й лежи тук, а някакви чужди хора произнасят за него прощални слова. Върху почернялото й лице бяха изписани безумие и отчаяние. Краката й току се подкосяваха и Дмитрий трябваше внимателно да я подкрепя, за да не падне. Елена, напротив — стоеше строга и тържествена, с просветлено омиротворено лице, сякаш слушаше хор от ангели, който пееше единствено за нея.