Константин Константинов
Неврастения
Доктор Н. затвори вратата с въздишка, като че искаше да отдели от себе си целия останал свят. Седна на стола и уморено отпусна клепачи. Слава богу! Свърши се и това — утре се връща обратно. После изведнъж сви лице в кисела гримаса. „Какво ли пък толкова ме чака, та съм се разбързал?… И тук, и там все същата история!“ Пред очите му още се въртяха двамата колеги — единият нисък, с брадичка, упорит и досаден като всеки стар провинциален лекар, другият едър, розов, добродушен момък, който повече мълчеше. От тоя час с тях му стана още по-блудкаво.
Бяха го викнали от София с телеграма за консултация в тоя провинциален градец, дето бе пристигнал преди два-три часа. Болният беше богат астматичен фабрикант, познат пациент от по-рано. Не можеше да откаже, а, от друга страна, той сам обичаше тия кратки откъсвания от София: обикновено те го разведряваха и в същото време му действуваха успокоително като бром. Но сега, от седмица насам, бяха го хванали пак тия отвратителни настроения, все по-чести напоследък, и всичко му се бе отщяло. Той беше млад тридесет и пет, четиридесетгодишен мъж, елегантен, с бледо лице и подстригани мустаци. Обичаше работата си, семейството, охолността и бързата слава на рядко способен столичен лекар. Не беше сребролюбив, охотно лекуваше бедните, дори им помагаше за лекарства и храна, често го измъчваха угризения за богатия живот, който водеше, докато наоколо имаше толкова мизерия — с една дума, минаваше за млад, с „леви убеждения“ човек. Но когато идваха тия неврастенични пристъпи, махваше с ръка на всичко — изострен, озлобен, потънал в мрачен песимизъм, който граничеше с отчаяние. Сегиз-тогиз си казваше: „Жлъчката… жлъчката навярно не е в ред… Ще трябва да се изследва…“ После отлагаше и забравяше до нова криза.
От самото тръгване още той беше в състояние на възможно — всяка минута — избухване. Случи се и денят противен, мокър есенен ден. Почти през цялото пътуване той седя във вагон-ресторана, гледаше тънките струи дъжд по стъклата, зад тях — пусто ръждиво поле с кални пътища и забулени брички, пиеше коняк и усилено пушеше. Всичко го измъчваше — и денят, и влакът, и спътниците, и собственото му лице — кисело, с гримаса, която го гледаше в огледалото.
Една млада, начервена и разглезена дама на съседната маса особено го дразнеше. От нея мисълта му съвсем неочаквано кривна в София. „Ха! Зер моята — спомни той жена си — не е същата стока!… Сега решила да кара автомобил… Кога ли ще премаже някого или друга беля ще ми докара… — Долепи чело до студеното стъкло и затвори очи. — Боже мой! Боже мой! Какво мръсно нещо е животът!… Живееш… — защо в края на краищата?… Мяташ се насам-нататък, мислиш, че като постигнеш каквото си гонил — ще се усетиш щастлив, ще спреш… А то, всичко ти става безвкусно… непотребно… А-ах!… Във всеки живот… в самия физиологически процес има нещо тъпо… просташко… противно… Ето, тоя тлъст индустриалец с плоско еднооко лице, при когото отивам… Цяло животно! Плаща крезовски хонорари за спасяване на драгоценното си съществувание… Като че човечеството ще загуби нещо, ако той липсва от сцената, а дава на работниците си двадесет и пет лева надница!… И това се търпи от всички, и аз отивам да го церя, и ония там живеят като безсловесни добитъци… Фу-у! — настръхна младият мъж и скочи. — Мизерия!… Мизерия!…“
На гарата го чакаше синът на пациента с файтона на фабриката. Отведоха го направо в къщи, дето щеше да нощува — не искаха да го оставят в хотел. Това беше преди два часа. Веднага след консултацията той се прибра. Навън се бе настанила вече нощ — все такава мокра и глуха. Къщата беше голям двуетажен дом с еркер, някакви кулички по ъглите, зимна градина и двор с плочи. Още от вратата се чувствуваше безредие и суетене, както е винаги, дето има тежко болен. Но тук, в големите стаи, в дългите коридори, лъхаше някакъв хлад и празнота, като че на къщата липсваше нещо. Домашните — съпругата на болния, едра, пирамидална жена, която постоянно смъркаше в кърпичката си, младият син, прекалено внимателен и сериозен, снахата, неговата жена, тъничка като гимназистка, с обезцветени коси — всички имаха едно тържествено-тъжно изражение, приготвено сякаш за събитие, което се очаква. Стаята на доктора беше просторна, очевидно смятана за най-хубава, наредена модерно: тръбна мебел, скрит умивалник, дискретна лампичка над леглото. Но в ъгъла на дървена полица бяха изправени чинии, нашарени с шевица, а две кукли в българска носия на двата края на полицата довършваха украсата. Още щом съзря тоя ъгъл, жлъчката на доктора отново се разбунтува.
Сега той седеше отпуснат в удобното кресло и пускаше лениво колелца дим към високия таван. По едно време на вратата се почука: слугинята го канеше да заповяда на вечеря. Той се извини, че няма да отиде, и помоли за чаша чай. Не му се гледаха хора, не му се приказваше. После, както никога, легна рано.