На сутринта стана поуспокоен и бодър: след два-три часа щеше да тръгва обратно и тая приятна увереност надвиваше всичко друго. До тръгването прегледа още веднъж болния, успокои него и близките му, после заедно с младия господин отидоха да види фабриката. Три големи каменни здания, край които течеше канализирана рекичка, тръпнеха от грохота на трансмисии, лостове, дараци и чепкала. Момичета в шалчета, с весели детски очи, възпалени от нощната работа, внимаваха за безброй вретена, наредени като на училищни сметалки. Мъже, изпити и брадясали, бяха впрегнати в станове: всяка секунда машините отваряха челюсти и между тях бързо, като пъргаво животинче, минаваше сновалката. Дрипави момченца пренасяха из двора чували дреб. Младият фабрикант показа на доктора новите постройки: спални, бани, трапезария за работниците, видимо горд от напредничавостта на фирмата. Докторът кимаше от време на време и не слушаше. В съзнанието му се бе закрепила една-единствена мисъл: той е в това място за тридесет-четиридесет минути, утре ще бъде пак в своя удобен, охолен дом, а тук всичко денонощно, всеки ден, всеки час ще остане същото — машините, хората, ниското облачно небе, голите дървета отсреща, по чиито клони като едри черни плодове са накацали врани. Той усети, че ъглите на устните му потрепват лошо, погледна часовника си и каза, че е време да се връщат. Вкъщи на писалищната маса лежеше надписан плик с цяла връзка едри банкноти и пакет с неща за ядене из пътя. Той взе равнодушно парите и чантичката и се сбогува. Файтонът чакаше долу. Младият човек го придружи до гарата, настани го в купето и още веднъж му благодари. След два часа местният влак го остави във възелната станция, отдето щеше да вземе бързия влак за София.
Дъждът беше престанал за малко, но един леден ветрец подухваше и ниските куршумени облаци бързаха над голото поле. Влакът имаше закъснение, а малкият бюфет на гарата го боядисваха и пътниците се бяха струпали в чакалнята, тясна, нечиста, миризлива и изпълнена с багажи. Докторът дигна яката на пътното си палто и излезе на перона. Между релсите лъщяха локви, зад станцията няколко мършави говеда стояха неподвижни и едно селянче с пръчка в ръка се мъчеше да ги събере и подкара.
По плочите на перона също бяха наслагани вързопи, сандъчета, кошници и дружина селяни в тежки, подгизнали от дъжда ямурлуци, разговаряха наблизо. Те се връщаха от пазара в града и носеха гевреци, нанизани на връв, лампени шишета, шарени календари за стена. В техните монотонни гласове, в пълното равнодушие към неприятното време, в тия конически сиви наметала, които ги оприличаваха на малки колибки от пръст, имаше нещо, което ги правеше като част от всичко наоколо: безкрайното, мокро поле, далечните, удавени в мъгла хълмове, бързите облаци, от които лъхаше на древност. Докторът се загледа в тия лица — изпечени, безцветни, безизразни — и чудно нещо! — някакво спокойно безчувствие като че се плъзна по изострените му нерви. Той направи няколко крачки и спря до двама железничари, които се бяха понавели и разговаряха с някого. Надникна и той: в тясно ъгълче до стената един старец, с почти изгаснали очи, бе приклекнал, зъзнещ, с пъхнати пръсти в окъсаните краища на ръкавите си, и отговаряше с треперлив, подземен глас:
— А-ха! — От Житница зер…
— Колко си годишен бе, дядо?
— Май сторих вече деветдесет и четири… Хората се спогледаха.
— Ами по какво си ходил в града?…
— Носих метли на търговеца… Правя метли, че ги носих на пазар, за Мошон, търговеца…
Той млъкна и след малко пак издълбоко се обади:
— Дали ще дойде скоро машината?…
— Иде, иде… Ами я ти ела вътре, на топло… — рече един от железничарите. — Тук си помръзнал май здравата!… Я ела с нас!…
— Ха? — недочу веднага старецът. — Че да дойда, като е топличко… — Стана с усилие и тръгна след човека към багажната стая, като си мърмореше: — Ама да не изпусна машината, че…
Младият мъж остана като закован на мястото си. Очите му изпроводиха дядото и останаха така сгърчени. Господи, боже мой! И това се нарича съществувание!… Изведнъж ярост кипна в душата му срещу самия себе си. Още в първия миг нему се поиска да направи нещо, да зарадва стареца, да му даде някоя пара, но докато се реши, отведоха го. Сега още по-малко можеше да стори каквото и да е. Стеснително му беше от хората, че и от себе си: такова тихо, радостно-благо беше лицето на стареца, че да му даде пари, изглеждаше твърде грубо и просташко, като оскърбление. Нова вълна от яд кипна у него. „Това сме ние, интелигенти, половинчати хора, неспособни за най-дребния жест!… Цял живот — по средата… Цял живот — успокояваме съвестта си с палиативи и умувания… Тфу! Противно!…“