В това време съвсем наблизо се разнесе висок звънлив смях. Докторът трепна като ужилен и веднага се обърна. Кой пък можеше да се смее така тук в тоя отвратителен ден?… На една крачка от него две момичета, осемнадесет-двадесетгодишни, едното сконтено със зелено конусче на главата, другото в ученическо облекло, се смееха от сърце. Две картонени куфарчета с куп тъмночервени астри бяха сложени до нозете им. Едната държеше в ръце голям илик за шапка с надпис Магазин „Софийски моди“.
— О-о-ох! Веднъж да си стигнем, Пенке — че като запаля печката, като си направим чай, че като сложим новия шлагер на грамофона — отсега ми е вече драго!…
— Виж, виж го ма, Цвето! — сбута я другата и посочи с поглед един младеж с избелял тренчкот и каскет. — Онзи пак се връща насам! Услади му се! — И двете отново избухнаха във весел смях.
Влакът все още не идеше. Пак запръска дъжд. Нямаше ли край тоя ден! Докторът измръзна, влезе в натъпканата чакалня и се изправи до вратата. До него, притиснато отзад, чакаше младо семейство: мъж, който държеше в ръце детенце, обвито в шарено одеяло, и жена с плетена чанта, от която се подаваха бутилка с мляко и шише вода. Детенцето — една-двегодишно, цялото накачулено — подаваше главичката си, розова, усмихната, и една ръка, която размахваше целулоидна хлопка. То въртеше живи очи наоколо си, от време на време се засмиваше гласно, като че изхълцваше, и ломотеше нещо на своя неразбран език. Майката, съвсем младичка, го гледаше със стопен от нежност поглед и току го завиваше да не изстине. Скромно облечена, слаба и с тъмни кръгове под очите, личеше, че отново е бременна. Бащата, дълговрат момък с плахо-усмихнато лице, стискаше детето, пазейки да не пречи на другите. Те гледаха със стеснение тоя чужд, добре облечен мъж, с ръкавици и скъпа чантичка, и за да не го безпокоят, не говореха високо.
— Момченце ли е?… — запита докторът младия баща и сам се чудеше на себе си: никога на път не обичаше да му досаждат с въпроси или сам да заговорва.
— Момче — отвърна бащата, вече по-спокоен.
— Познава се — рече другият, — я какъв е гласовит!… За София — или…
— А! За София! Ние сме само до П. — отговори момъкът. — Отиваме при дядо и при баба — засмя се той към детето и добави, — на гости на старите.
В следните няколко минути докторът узна, че момъкът е малък чиновник в града, че преди това служил някъде към границата, дето се оженил и се добил малкият.
— Там не беше дип добре, ама изкарахме… Таз пролет ме преместиха тука и сега няма от какво да се оплачем…
Той погледна жена си с очи, в които светеше цяло малко щастие, и целуна детето.
В това време влакът влизаше в стрелките и пътниците хукнаха да се качват. Семейството се качи в трета класа, докторът им помогна да натоварят бохчите и кошниците и побърза към второкласния вагон. Влезе в едно купе, гдето спеше някакъв възстар пътник. Тук беше топло и приятно. Влакът бързаше вече из рядък, оголен върбалак, после излезе на открито и далеч краят на хоризонта почна да потъмнява. Странно успокоение бе изпълнило раздразнения допреди малко човек. Той гледаше вън мрачния бавно гаснещ ден и в главата му се носеха някакви светли, съвсем нови мисли. Може би то не бяха и мисли, а някакво внезапно ново проумяване, което се разнасяше с кръвта по жилите му и разливаше мекота и нежност, като усмивката на двамата млади хора преди малко. При един завой на линията вдясно се откри широк разкалян път, по който препускаха две каруци с яки коне. Колите бяха окичени с нови черги и платна. Вътре седяха хора, които весело махаха с ръце и се провикваха към влака. Един ездач с бяла кърпа под калпака тичаше пред колите. Сватбари отиваха от едно село в друго. В рамката на прозореца процесията се мярна за миг като старинна щампа и изчезна в мъглата.
Младият мъж дълго гледа нататък — утихнал, унесен, почти радостен. Какво бе станало? Де бяха оная остра тревога и раздразнение, които го душаха? Или това бе само кратък отдих пред нов, още по-коварен неврастеничен пристъп?… Той се усмихна добродушно: „Е, добре де! По дяволите!… Нека!…“ Нали сега му беше добре, както от години не бе се чувствувал?… В паметта му се мяркаха разпокъсани, но ясни всички образи и неща от тоя следобед, въртяха се и после се събираха в някаква странна общност. Селяните с тежките ямурлуци, ей тая весела сватба в посърналото вечерно поле, дядото от станцията и двете румени момичета… „Те сега се черпят навярно с чай — спря за минута мисълта си той — и слушат щастливи грамофона…“ После изплува младото семейство оттатък, в третокласния вагон.