В тоя широк и непознат свят всяко съществувание се въртеше само около своята мъничка ос, всяка съдба, дори и най-последната, имаше своите радости… Защо той съдеше за всички със своя изкривен, болен ум?…
Отсреща човекът, който спеше на канапето, се раздвижи, простена в сън, въздъхна. Младият мъж го погледна и мислите му отново закривиха. „Ето — кой ще ми каже, че моите страдания, въображаеми може би, са по-значителни от тия на този непознат например… Или че радостта ми е по-висша от радостта на стареца, който е занесъл таз вечер на бабичката си парите от продадените метли?… Какво сложно и изумително нещо е животът наистина!… — После сам се засмя: — А мене ми е драго — и туйто!“
Той бръкна в джоба си за цигара и изведнъж се сети, че бе забравил да си купи.
А как му се пушеше!… Излезе в коридора и се огледа. Бяха запалили вече лампите, коридорът бе празен. Само в дъното при вратичката вагонният спирач пушеше, приседнал. Докторът отиде при него и го помоли за една цигара — до първата станция. Човекът с готовност му подаде кутията си, като се позасмя стеснено: „Само че са трето…“ Другият взе, благодари му няколко пъти, запали. После се изправи усмихнат до прозореца и засмука с наслада, почти щастлив, посмачканата люта цигара…
1937