— Тоя тип няма да разговаря с мен, докато ти си тук. Хич не ми пука за Дийн. И сам добре се грижи за себе си. Обаче има други хора, които отиват право на дъното, ако аз се чупя от Чат. Мои хора, разбираш?
Моли стисна устни и поклати глава.
— Имам хора в Сингапур, свръзки с Токио в Шинджуку и Асакуза, и те потъват, разбираш ли? — излъга той, поставил ръка върху рамото на черното й яке. — Пет. Пет минути. По твоя часовник, става ли?
— Плащат ми не за това.
— За какво ти плащат е едно. Съвсем друго е заради мен да умрат няколко близки хора, понеже ти си спазваш прекалено буквално инструкциите.
— Глупости. Близки хора, дрънканици на търкалета. Отиваш там, за да ни провериш чрез твоя контрабандист. — Тя подпря ботуша си върху прашната масичка за кафе в стил Кандински.
— А, Кейс, шемете, изглежда твоята приятелка ей там добре се е въоръжила, освен че главата й е претъпкана със силикон. Какво всъщност става? — призрачното покашляне на Дейн сякаш увисна във въздуха между тях.
— Чакай, Джули. Както и да е, ще вляза сам.
— В това можеш да си сигурен, големи синко. Няма начин иначе.
— Добре — каза Моли. — Отивай. Обаче само пет минути. Иначе ще вляза и ще го охладя твоя близък приятел завинаги. А докато се занимаваш с него, опитай се да познаеш едно нещо.
— Какво е то?
— Защо ти правя услуга — тя се обърна и закрачи към изхода покрай редиците бели модули с изсушен джинджифил.
— Завъдил си най-странната компания, която съм виждал, Кейс — подметна Джули.
— Джули, тя си отиде. Ще ме пуснеш ли? Моля те, Джули!
Болтовете изскочиха.
— Бавно, Кейс — каза гласът.
— Давай, Джули, можеш да изкараш всичкия си боклук от бюрото — рече Кейс, докато сядаше на въртящия се стол.
— Изкаран е от самото начало — меко отвърна Дийн, измъкна иззад разхвърляните части на старата механична пишеща машина пистолет и се прицели старателно в Кейс. Масивно оръжие, магнум с рязана цев. Предната част на предпазителя на спусъка беше изрязана, а дръжката бе обвита в нещо, което приличаше на стар изолирбанд. Кейс реши, че патлакът изглежда много странно в розовите, маникюрирани ръчички на Дийн.
— Предпазна мярка, нали разбираш. Нищо лично. Кажи, сега, какво искаш.
— Трябва ми урок по история, Джули. И едно досие.
— Какво става, големи синко? — Дийн носеше памучна риза на райета, бялата яка стоеше изправена като от порцелан.
— Нищо, Джули. Махам се. Изчезвам. Обаче направи ми една услуга, а?
— Чие досие, големи синко?
— Гайджин на име Армитаж, апартамент в Хилтъна.
Дийн остави пищова.
— Стой мирен, Кейс — той натрака нещо на преносимия терминал. — Май знаеш толкова, колкото и моята мрежа, Кейс. Изглежда този джентълмен е сключил временно споразумение с Якудза, а синовете на неоновата хризантема имат начин да си покриват хората от такива като мен. Другояче не би могло и да бъде. Сега, историята. Нали каза история — Дийн вдигна отново патлака, но без да го насочва право в Кейс. — Каква точно история?
— Войната. Знаеш ли за войната, Джули?
— За войната ли? Какво толкова има да се знае? Продължи три седмици.
— Крещящия юмрук.
— Прочута работа. Какво ви учат по история в днешно време? Страшно тъп следвоенен политически футбол, това беше. Разказа им играта на всичките, че и отгоре. Вашата паметна плоча, Кейс, вашата паметна плоча в Спрол, чакай, къде беше… в Маклийн?… И в бункерите, всички тия… страхотен скандал! Съсипаха едно голямо парче патриотична млада плът, само и само да изпробват някаква нова технология. Както се оказа в последствие, много добре са знаели за руските отбранителни системи. Знаели са за eмповете, за оръжията с магнитен импулс. И въпреки това изпратиха момчетата, просто ей така, да видят какво ще стане — Дийн сви рамене. — Дивеч за пушката на Иванушка.
— Някой от тия момчета успя ли да се измъкне?
— Господи — рече Дийн, — ужасни времена бяха… Но мисля, че някои наистина успяха. Един от екипите. Превзели някакъв съветски боен кораб. Така де, хеликоптер. Отлетели с него до Финландия. Не знаели кодовете за достъп, естествено, и изтрепали маса народ от отбраната на Финландия, докато влязат. От специалните части — Дийн подсмръкна. — Страхотна дивотия.
Кейс кимна. Миризмата на изсушен джинджифил ставаше непоносима.
— Изкарах войната в Лисабон — Дийн остави патлака. — Прекрасно място е това Лисабон.
— Да не би да си служил в армията, Джули?
— По-скоро не. Макар че голямо юркане падна — Дийн пусна една от своите розови усмивчици. — Чудна работа е какво може да направи войната с пазарите на човек.