— Искам да кажа, че много хора от разните части свършват като ченгета. Или като охрана по корпорациите — добави той притеснено. Моли му подаде димяща чаша кафе. — Тоя номер, дето ги накара да ми свият с панкреаса, мяза на изпълненията на ченгетата.
Армитаж хлопна вратата, прекоси стаята и застана пред Кейс.
— Късметлия си, Кейс. Трябва да ми благодариш.
— Така ли? — Кейс духаше шумно кафето си.
— Имаше нужда от нов панкреас. А този, който ти купихме, те отървава от една много опасна зависимост.
— Благодаря, обаче тая зависимост ми харесваше.
— Чудесно, таман имаш нова.
— Как така? — Кейс го изгледа иззад ръба на чашата. Армитаж се усмихваше.
— По хода на няколко от главните ти артерии са прикрепени петнайсет торбички с токсин, Кейс. Те се разтварят. Много бавно, но определено се разтварят. И всяка съдържа микотоксин. Вече си запознат с действието на тази разновидност. Същият, с който предишните ти работодатели са те обработили в Мемфис.
Кейс запремигва срещу усмихнатата маска.
— Имаш време да свършиш работата, за която те наех, Кейс, но само толкова. Като приключиш, мога да ти инжектирам един ензим, който ще разгради връзките на резервоарите с артериите, без да освобождава токсина. После ще ти е нужно само едно обменно кръвопреливане. В противен случай торбичките ще се разтворят и пак ще отидеш там, където те намерих. Така че, нали разбираш, Кейс, ние сме ти нужни. При това страхотно нужни — както когато те изстъргахме от канавката.
Кейс погледна към Моли. Тя сви рамене.
— Сега слез при товарния асансьор и донеси куфарите, които те чакат там — Армитаж му подаде магнитния ключ. — Давай. Ще ти хареса тая работа, Кейс. Като коледно утро.
Спрол през лятото. Навалицата по парковете се люшка из алеите като превивана от вятъра трева, едно поле от плът, по което неочаквано пробягват вълни от неудовлетворение и наслада.
Кейс седеше до Моли на ръба на сухия фонтан под филтрираната слънчева светлина и оставяше безкрайния поток от лица да рекапитулира етапите в живота му. Първо момчето с нахлупено кепе, уличният гамен с отпуснати, но готови всеки момент да действат ръце. После тийнейджърът със спокойно лице, непроницаемо зад червените очила. Кейс си спомни как веднъж, когато бе на седемнайсет, се би на един покрив — мълчалива борба под розовия блясък на настъпващото утро.
Той се размърда и усети грапавия, студен бетон през тънкия черен джинсов плат. Всичко тук беше съвсем различно от електрическия танц на Нинсей. Имаше различни отношения, различен ритъм сред миризмата на полуфабрикати, парфюм и свежа лятна пот.
Кибердекът го очакваше на най-горния етаж, Оно-Сендай Киберпространство 7. Оставиха помещението задръстено от абстрактните бели форми на пеноопаковките, от смачкания полимерен филм и от стотици дребни зрънца стиропор. Оно-Сендай, плюс най-скъпия компютър на Хосака за следващата година, плюс монитор Сони, плюс дузина дискове корпоративен лед, плюс една кафеварка Браун. Армитаж само чакаше Кейс да ги одобри.
— Къде се дяна той? — обърна се Кейс към Моли.
— Обича хотелите. Големите. Близо до летищата, по възможност. Айде да очистваме терена.
Моли си беше сложила стара бойна жилетка с ципове и дузина джобове със странна форма. Носеше огромни слънчеви очила от черна пластмаса, които скриваха напълно огледалните й присадки.
— Ти знаеше ли за оная лайняна работа с токсина? — попита Кейс, когато тръгнаха.
Моли поклати глава.
— Мислиш ли, че е вярно?
— Може би да, а може би не. Върши работа и така, и иначе.
— Има ли как да разбера?
— Не — отвърна тя и с дясната си ръка направи знака jive за мълчание. — Тия гадории не се хващат със скенер — пръстите й пак се размърдаха: чакай. — Пък и не се впрягай толкова. Видях те как галеше оня Сендай. Порнографска работа, ти казвам — тя се изсмя.
— Ами теб с какво те държи? Как е гепил работещото момиче?
— Професионална гордост, сладурче, това е всичко — и отново знакът за мълчание. — Да хапнем по нещо, а? Яйца, истински бекон. Сигурно ще те довършат. Сума ти време си ял оня рециклиран чибански крил. Айде, ще вземем метрото до Манхатън и ще си хапнем нещо истинско.