Пътят й водеше към едно от съмнителните заведения за софтуер под наем, които обграждаха улица „Памет“. Там царяха неподвижност и шушукане. Централната зала беше обградена от кабинки. Клиентите бяха млади, повечето от тях непълнолетни. Като че ли всички имаха карбонови куплунги, присадени зад лявото ухо, но тя не обърна особено внимание на това. Пред броячите на кабинките бяха изложени стотици лъскави микрософтуерчета, ъгловати парченца цветен силикон, поставени върху бели картички под прозрачни мехури. Моли отиде до седмата кабинка откъм южната стена. Зад брояча гледаше с отсъствуващ поглед в пространството момче с бръсната глава. От куплунга зад ухото му стърчаха дузина микрософтчета.
— Лари, в наличност ли си! — Тя застана пред него. Очите на момчето влязоха във фокус. То се изправи в стола и изчопли ярковиолетово парченце от куплунга си с мръсен нокът.
— Хей, Лари.
— Моли — кимна той.
— Имам малко работа за някои твои приятели, Лари.
Лари измъкна плоска пластмасова кутийка от джоба на червената си спортна фланелка и щракна капака й, поставяйки микрософтчето при дузина други. Ръката му се плъзна, избра лъскав черен чип, малко по-дълъг от останалите, и плавно го мушна в куплунга си. Очите му се присвиха.
— Моли мъкне ездач, — каза той, — и на Лари това не му се нрави.
— Ха, — каза тя, — не знаех, че си толкова… чувствителен. Бая парици лапа.
— Познавам ли ви, мадам? — върна се отсъствуващият поглед. — Софт ли ще купувате?
— Търся Модерните.
— Мъкнеш ездач, Моли. Това казва. — Той потупа черния чип. — Някой друг ползва очите ти.
— Партньорът ми.
— Кажи му да се маха.
— Имам нещо за Пантерите-Модерни, Лари.
— За какво говорите, мадам?
— Кейс, изхвърчай — каза тя, и той щракна ключа, и мигновено се оказа обратно в мрежата. Призрачните представи за софтуерните комплекси висяха няколко секунди сред успокояващото бръмчене на киберпространството.
— Пантерите-Модерни — каза той на Хосаката, махвайки тродите. — Петминутен обзор.
— Готов — отвърна компютърът.
Името не му беше познато. Нещо ново, нещо, появило се след като той беше заминал за Чиба. Увлеченията обхващаха младежите от Спрол със скоростта на светлината; цели субкултури можеха да се надигнат за една нощ, да процъфтяват няколко седмици и да изчезнат без следа.
— Давай — каза той. Хосаката беше преровил списъка си от библиотеки, списания и източници на новини.
Изложението започна със замразен кадър в разцветка, за която Кейс предположи, че е стената на някаква къща. От друг кадър беше измъкнато лицето на момче и влепено в снимката на стена, покрита с драсканици. Тъмни очи, епикантни гънки, очевидно резултат от операция, цъфтящо акне по бледите тесни бузи. Хосаката пусна кадрите; момчето се движеше, преливайки се с измамната грация на мим, изобразяващ хищник от джунглата. Тялото му беше почти невидимо, абстрактна схема, наподобяваща издрасканата зидария, се плъзгаше по впитото му трико. Миметичен поликарбон.
В кадъра се появи д-р Вирджиния Рамбали, Катедра по социология на Ню-Йоркския Университет. Името, катедрата и университета бяха изписани с розови букви на екрана.
— Като се има предвид склонността им към тези хаотични сюрреалистични демонстрации на жестокост — каза някой — за нашите зрители може да се окаже трудно да разберат защо продължавате да претендирате, че този феномен не е форма на тероризъм.
Д-р Рамбали се усмихна.
— Винаги има една точка, след която терористът престава да манипулира общността на масмедиите. Точка, след която терористичните прояви могат да ескалират още повече, но терористът вече е просто проява на общността на масмедиите. Тероризмът, както обикновено го разбираме, е вътрешно свързан с медиите. Пантерите-Модерни се различават от останалите терористи именно по степента на самоосъзнаването си, в разбирането на степента, до която медиите отделят акта на тероризъм от оригиналните социополитически намерения…
— Махни го — каза Кейс.
Кейс срещна първия си Модерн два дни след като беше прегледал обзора на Хосаката. Реши, че Модерните са съвременна версия на Големите Учени от времето, когато той беше около седемнайсетте. В Спрола действуваше някаква призрачна тинейджърска ДНК, нещо, което носеше закодираните начини на възприятие на различни краткоживеещи субкултури и ги повтаряше през случайни интервали. Пантерите-Модерни бяха пооглупял вариант на Учените. Ако тогава тази технология беше достъпна, Големите Учени щяха до един да имат куплунги, тъпкани с микрософтуери. Важен беше стилът, и той беше същият. Модерните бяха наемници, груби майтапчии, нихилистични технофетишисти.