Нощният Град наподобяваше налудничав експеримент по социален дарвинизъм, заложен от отегчен изследовател, който непрекъснато държи натиснат бутона за превъртане напред. Ако не даваш през цялото време газ, потъваш без следа; но само се опитай да действаш прекалено бързо и пробиваш крехкото повърхностно напрежение на черния пазар. И в двата случая от теб не остава нищо, освен може би смътен спомен в съзнанието на някоя постоянна фигура като Рац, макар че сърцето, дробовете иили бъбреците ти може да оцелеят в услуга на някой чужденец, който попълва с Нови йени авоарите на клиниките.
Бизнесът тук беше постоянно, инстинктивно занятие, а смъртта — общоприето наказание за мързел, небрежност, липса на умения, незачитане изискванията на сложния протокол.
Сам на масата в чайната, усещайки началното действие на октагона — дланите му се изпотиха и внезапно почувства настръхването на всяко косъмче по гърдите и ръцете си — Кейс си даваше сметка, че в един момент бе започнал игра със самия себе си, много древна игра без име, един пасианс на смъртта. Вече не носеше оръжие, не взимаше дори елементарни предпазни мерки. Занимаваше се с най-бързите и опасни улични сделки и имаше репутацията на човек, който е в състояние да се добере до всичко, което му поръчаш. Част от него съзнаваше, че себеразрушението му е съвършено очевидно за неговите клиенти, чийто брой упорито намаляваше, но същата тази част се успокояваше с убеждението, че всичко на този свят е само въпрос на време. Именно тя злорадо очакваше Края и най-силно ненавиждаше мисълта за Линда Лий.
Беше я открил в една дъждовна вечер в някаква зала за компютърни игри.
Сред ярките призраци, пламтящи в синкавия здрач от цигарен дим, холограмите на Замъка на магьосниците, Европа от времето на Танковата война, силуетът на Ню Йорк на фона на небето… Спомни си я именно така — с лице, залято от неспирната лазерна светлина и черти, сведени до кодово излъчване: скулите й, алени на фона на горящия Замък, челото й в лазурно синьото на предаващия се на танковете Мюнхен, устните й, докосвани от топлата, златиста светлина на бягащ из каньона от небостъргачи курсор. В онази нощ той беше с приповдигнат дух — пратка кетамин на Уейдж пътуваше към Йокохама и парите бяха вече в джоба му. Влезе, за да се скрие от горещия дъжд, който цвърчеше по нинсейския паваж и някак си тя му се наби в очите, едно лице сред дузината други, които стояха при пултовете — унесена в играта. Изражението на лицето й в онзи момент беше същото и след няколко часа, когато бе заспала до него в ковчега в един пристанищен хотел; горната й устна беше леко повдигната, напомняща линията, която децата рисуват, за да изобразят птица в полет.
Докато пресичаше залата, за да стигне до нея, все още превъзбуден от сделката, тя вдигна поглед към него. Сиви очи, очертани с размазана черна очна линия. Очи на животно, сковано от ужас в светлината на фаровете на приближаващ автомобил.
Нощта се проточи в сутрин, последваха билети за разходка на въздушна възглавница и първото му пътуване през Залива. Продължаваше да вали, дъждът се сипеше над Хараджуко и и отскачаше на зрънца от дъждобрана й; деца от Токио в бели мокасини и плътно прилепнали найлонови пелерини се тълпяха около прочутите бутици. По-късно, застанала до него в полунощната глъч на един будоар пачинко, тя държеше ръката му като малко дете.
Нужен беше месец на съчетанието от наркотици и стрес, което непрекъснато витаеше около него, за да се превърнат тези постоянно учудени очи в кладенци, изпълнени с крещяща нужда. Той беше наблюдаваал как личността й се разпада, фрагментира подобно на айсберг, чийто отломки се раздалечават, докато накрая съзря животинската нужда, скелетът на пристрастяването. Той виждаше как тя преследва следващата доза със съсредоточение, което му напомняше за богомолките по сергиите край Шига, продавани до контейнери със син мутирал шаран и щурци в бамбукови клетки.
Кейс се загледа в черния кръг кафеена утайка в празната си чаша. Кръгът вибрираше от движенията на ръката му. Кафявият ламаринен плот на масата беше помътнял от патина от миниатюрни драскотини. Докато наркотикът се катереше по хода на гръбнака му, той се замисли за безбройните случайни въздействия, необходими, за да се получи подобна повърхност. Чайната беше декорирана в отживял, безименен стил от миналия век, неясна смесица от традиционна японска и бледа миланска пластмаса, но всичко изглеждаше покрито с тънък слой, сякаш лошото настроение на милион клиенти бе засегнало по някакъв начин огледалата и някога лъскавата пластмаса, оставяйки всяка повърхност замъглена с нещо, което не можеше да се избърше.