— Повикай охраната! — й каза Кейс.
После се втурна надолу по коридора, далеч от погледа й. Последните две врати бяха затворени и както предположи, заключени. Завъртя се и ритна силна с подметката на найлоновите си маратонки лакираната в синьо композитна врата в края на коридора. Тя изскочи от пантите и евтиният обков се посипа от разцепената рамка. В тъмното се забелязваше само бялата извивка на компютърен терминал. Стигна до вратата в дясно от него, сграбчи с две ръце прозрачната пластмасова топка и я натисна навътре с все сила. Нещо изпука, и той се озова вътре. Тъкмо тук той и Уейдж се бяха срещнали с Мацуга, но каквато и фирма-прикритие да беше организирал той, тя отдавна беше фалирала. В стаята нямаше нищо, дори терминал. Светлината от алеята зад залата едва се процеждаше през зацапаната със сажди пластмаса на прозореца. Той успя да различи змиеподобната фиброоптична извивка, подаваща се от един стенен контакт, купчина празни контейнери за храна и останала без лопатки гондола на вентилатор на сушоар.
Прозорецът представляваше единична плоскост от евтина пластмаса. Той изхлузи якето си, уви с него дясната си ръка и удари силно. Плоскостта се разцепи и след още два удара се измъкна от рамката. Заедно с хаотичния шум от игрите в залата се разнесе и силния звук на алармената система, задействана от счупения прозорец или от момичето в началото на коридора.
Кейс се обърна, нахлузи якето си и изтегли кобрата в пълната й дължина.
Тъй като вратата беше затворена, той разчиташе, че преследвачът му ще реши, че е минал през онази врата, която беше наполовина изритал от пантите. Бронзовата пирамида на кобрата започна да подскача леко, дългата стоманена пружина усилваше пулса му.
Не се случи нищо, чуваше се само воят на алармената система, тътенът на игрите в залата и ударите на сърцето му. Страхът пристигна като стар, полузабравен приятел. Не ледения, бърз механизъм на параноята от наркотика, а обикновен, животински страх. Той беше живял толкова дълго на ръба на тревогата, че беше забравил какво е истинският страх.
Тази преградена стаичка беше типът място, където умират хора. Той можеше да умре тук. Може би имат оръжие…
Трясък от далечния край на коридора. Мъжки глас, който крещи нещо на японски. Писък, изпълнен с леден ужас. Втори трясък.
И приближаващи се стъпки на човек, който не бърза.
Отминават затворената врата. Спират, последвани от три бързи удара на сърцето му. Връщат се. Едно, две, три. Шум от търкане тока на ботуш в мокета.
И последния грам дързост, изкуствено поддържана от октагоновите таблетки се изпари. Той блъсна кобрата обратно в дръжката й и се хвърли към прозореца, обезумял от страх, с опънати нерви. Нагоре, навън, надолу още преди да осъзнае какво прави. Ударът в паважа заби тъпи остриета от болка в петите му.
Тънка ивица светлина от полуотворен сервизен люк позволяваше да се види купчината изхвърлена фиброоптика и шасито на непотребен пулт. Беше паднал с лицето напред върху плоча прогизнал талашит; претърколи се върху него и се скри в сянката на пулта. Прозорецът на стаичката изглеждаше като блед светлинен квадрат. Сигналът за тревога все още звучеше, тук дори се чуваше по-силно, тъй като задната стена приглушаваше тътена на игрите от компютърната зала.
В рамката на прозореца се появи глава, осветена отзад от флуоресцентната светлина на коридора, после изчезна. Появи се отново, но той пак не можа да различи чертите на лицето. Сребърен проблясък на нивото на очите.
— По дяволите! — се чу женски глас с акцент от северен Спрол.
Главата вече не се виждаше. Кейс остана да лежи под пулта, докато преброи до двадесет, после се изправи. Стоманената кобра все още беше в ръката му и му бяха нужни няколко секунди, за да си спомни какво представляваше тя. Отдалечи се надолу по алеята, накуцвайки, като се стараеше да не натоварва левия си глезен.
Пистолетът на Шин беше петдесетгодишна виетнамска имитация на южноамериканско копие на Валтер PPK, двойно зареждане при първия изстрел, много силен откат. Беше пригоден за дълги патрони калибър 0.22, и Кейс би предпочел експлодиращи куршуми с оловен азид пред обикновените китайски със срязани върхове, които му продаде Шин. Въпреки всичко това беше огнестрелно оръжие, и той го натъпка в джоба си, докато се провираше през Шига по-надалеч от ресторантчето за суши. Дръжката беше от яркочервена пластмаса, оформена като надигнал се дракон, нещо, по което да можеш да прекарваш палеца си в мрака. Той хвърли кобрата в нинсейско кошче за боклук и глътна на сухо още един октагон.