— Глътни го. Глътни десет. Нищо няма да стане.
Той го глътна. Нищо не стана.
Три бири по-късно тя питаше Рац за борбите.
— При Сами — каза Рац.
— Аз съм пас — рече Кейс, — чувал съм, че там се играе на смърт.
Час по-късно Моли купуваше билети от един кльощав тайванец с бяла тениска и провиснали шорти за ръгби.
„При Сами“ представляваше надут шарден зад един пристанищен склад — яко сиво платно, подсилено с мрежа от тънки стоманени жици. Коридорът, с по една врата в двата си края, представляваше груб въздушен шлюз, който поддържаше разликата в налягането отвън и вътре в шардена. Към имитиращия дърво таван бяха завинтени на равни интервали флуоресцентни кръгли лампи, но повечето бяха счупени. Из влажния въздух се носеше смесената миризма на пот и бетон.
След всичко това обстановката вътре дойде за Кейс малко неочаквано — арената, тълпата, напрегнатата тишина, светлинните изображения, издигнати високо под купола. Бетонът се спускаше на стъпала към нещо като централен подиум с формата на кръг, около който беше струпана проектиращата апаратура. Никакво осветление, освен това, което хвърляха холограмите, мърдащи и проблясващи над кръга, възпроизвеждащи движенията на двамата мъже долу. Гъсти слоеве от цигарен дим се издигаха над стъпалата и бавно се стелеха, докато накрая не срещнеха някое от въздушните течения, създавани от вентилаторите, които поддържаха шардена. Нито звук, освен тяхното приглушено пърпорене и тежкото дишане на биещите се, предавано от усилвателите.
По лещите на Моли пробягваха цветните отражения на мъжете, които се въртяха в кръг. Холограмите бяха десетократни увеличения; при това положение ножовете в ръцете на двамата имаха дължина малко под метър. Кейс си спомни, че според правилата те трябваше да се държат като при фехтовка, така че палецът да сочи по протежение на острието. Ножовете сякаш се движеха от само себе си. Плъзгаха се с някаква ритуална липса на бързина, рисувайки извивките и линиите на своя танц в неразделна близост на острите върхове, докато мъжете дебнеха да се появи пролука. Моли следеше борбата с извита нагоре глава и спокойно изражение на лицето си.
— Отивам да намеря нещо за хапване — рече Кейс.
Тя кимна, изгубена в съзерцаване на танца.
Хич не му харесваше това място.
Кейс се обърна и потъна в сенките. Беше прекалено тъмно. Прекалено тихо.
Тълпата, забеляза той, се състоеше предимно от японци. Съвсем нетипично за Нощния град. Техници, дошли от аркологиите. Кейс реши, че арената сигурно се ползва с одобрението на някоя корпорация като център за отдих. Зачуди се какво ли значи да работиш цял живот за един дзайбацу. Жилище на компанията, химн на компанията, погребение от компанията.
Беше обиколил шардена почти наполовина, когато най-сетне стигна до будките с храната. Купи якитори на пръчки и две бири във високи картонени чаши. Хвърли един поглед към холограмите и видя, че от гърдите на единия мъж шуртеше кръв. Гъстият, кафяв сос потече по пръчиците и покапа върху кокалчетата на ръката му.
Още седем дена и после щеше да се включи. Ако сега си затвори очите, ще види мрежата.
Сенките подскачаха, докато холограмите се носеха в буйния си танц.
В този миг страхът започна да се събира на топка в стомаха му. Студена струйка пот бавно се стече по ребрата му. Операцията не е била успешна. Той беше все още тук, беше все още плът, никаква Моли не го чакаше с приковани в ножовете очи, никакъв Армитаж не се подвизаваше в Хилтън с билети, и с нов паспорт, и с пари. Всичко е сън, жалка фантасмагория… Горещи сълзи размазаха образа пред очите му.
От нечия артерия бликна червено зарево от кръв. И сега тълпата крещеше, надигна се, пак крещеше… докато в същото време някаква фигура се сгърчи; холограмите избледняваха, после несигурно затрептяха…
Устата му се изпълни с вкуса на повръщано. Кейс затвори очи, пое дълбоко въздух, погледна пак и видя Линда Лий, която мина покрай него. Сивите й очи бяха заслепени от страх. Носеше същия онзи френски работен комбинезон.
После изчезна. В сенките.
Абсолютно тъпашки рефлекс — Кейс захвърли бирата и пилето на земята и хукна подир нея. Можеше да я извика по име, обаче знае ли човек?
Послеобраз на тънка като косъм нишка червена светлина. Обгореният бетон се набиваше през тънките подметки на обувките му.
Белите й маратонки просветваха, вече съвсем близо до извиващата се стена, когато призрачният сноп от лазера отново го заслепи и заигра пред погледа му, докато Кейс тичаше с все сили.
Някой му подложи крак. Дланите му се разраниха от бетона.
Кейс се преобърна и ритна, но не улучи. Над него се надвеси някакво кльощаво момче. Русата му коса стърчеше във всички посоки и образуваше нещо като ореол с цветовете на дъгата на фона на идващата отзад светлина. Над подиума единият мъж се обърна към ликуващата тълпа с високо вдигнат нож. Момчето се усмихна и измъкна нещо от ръкава си. Бръснач, който проблесна в червено, когато трети лазерен лъч се отправи покрай тях в тъмното. Кейс видя как бръсначът започна да се спуска към неговото гърло, подобно на пръчката на търсач на подпочвени води.