— Джейн, любима, — запита Ривиера бодро отнякъде извън полето на зрение, — изпитваш ли удоволствие от себе си?
— Остави ни сами, Петер.
— Игра на доктор… — Внезапно Моли се оказа лице в лице със себе си. Изображението беше проектирано на десетина сантиметра от носа й. Превръзките липсваха. Левият имплантат беше строшен, и дълго парче посребрена пластмаса беше забито дълбоко в очницата, подобна на обърнато басейнче от кръв.
— Хидео, — каза Джейн Трета, галейки корема на Моли, — погрижи се Петер да пострада, ако не се махне. Иди да поплуваш, Петер.
Изображението изчезна.
07:58:40 проблесна в мрака на превързаното око.
— Той каза, че ти знаеш кода. Петер го каза. Ледомлък има нужда от този код. — Кейс внезапно усети как ключето „Чубб“ лежи на найлоновия си конец до вътрешната извивка на лявата й гърда.
— Да. — Джейн Трета отдръпна ръката си. — Знам го. Научих го като дете. Мисля, че го научих насън… Или някъде от хилядите часове на дневниците на майка ми. Но мисля че Петер има право в предупреждението си да не го казвам. Ако разбирам правилно нещата, ще си имам работа с Тюринг, пък и призраците са капризни на първо място, и после всичко останало.
Кейс се изключи.
— Странен малък клиент, а? — Финландецът се ухили към Кейс от стария „Сони“.
Кейс сви рамене. Мелкум се връщаше по коридора, хванал Ремингтона под мишница. Ционитът се усмихваше, и главата му кимаше в ритъм, който Кейс не чуваше. Две тънки жълти жички се спускаха от ушите му до страничния джоб на якето му без ръкави.
— Дуб, мъжки — обади се той.
— Голямо куку си — каза Кейс.
— Чувам екстра, мъжки. Дуб на справедливостта.
— Ей, момчета, — каза Финландецът, — ослушвайте се. Идва транспортът ви. Не мога да прокарвам вечно номера толкова гладко като картинката на Жан Осми, дето залъга портиера, но мога да ви намеря превоз до мястото на Джейн Трета.
Кейс тъкмо издърпваше адаптора от гнездото, когато под тромавата бетонна арка, маркираща края на техния коридор, премина сервизна кола без шофьор. Може да беше и същата, на която се бяха возили африканците, но сега ги нямаше. Точно зад гърба на ниската дунапренова седалка, хванал се с мъничките си манипулаторчета за облицовката, дребният Браун премигваше със светодиода си.
— Хайде на автобуса — каза Кейс на Мелкум.
20
Гневът му отново беше изчезнал някъде. Беше го изпуснал.
Мъничката кола беше претъпкана: Мелкум с Ремингтона на колене и Кейс с дека и конструкта на гръб. Колата се движеше със скорост, за каквато не беше проектирана; беше претоварена, претрупана, и Мелкум беше поел задължението да се накланя в посоката на завоите. Това не създаваше проблеми при завои наляво, тъй като Кейс седеше отдясно, но при десни завои ционитът трябваше да се навежда през Кейс и оборудването му, смазвайки го върху седалката.
Кейс нямаше никаква представа къде са. Всичко му беше познато, но нямаше как да е сигурен, че е виждал точно дадения конкретен проход преди. Обла зала с витрини по стените съдържаше колекция, за която той беше сигурен, че не я е виждал: черепи на големи птици, монети, маски от ковано сребро. Шестте гуми на количката се движеха безшумно по натрупаните килими. Единствените звуци бяха виенето на електромотора й и от време на време слаб екот на ционски дуб от дунапренените слушалки в ушите на Мелкум, когато той се навеждаше над Кейс, за да контрира остър десен завой. Декът и конструктът непрекъснато притискаха шурикена в джоба на якето към крака му.
— Имаш ли часовник? — запита той Мелкум.
Ционитът тръсна кичурите си.
— Времето си е колкото си е.
— Исусе — въздъхна Кейс и затвори очи.
Браунът изприпка по пласта килими и потупа с облицования си нокът по голяма правоъгълна врата от тъмно, изтъркано дърво. Зад тях колата изсъска и от вентилационния отвор излетяха сини искри. Някои паднаха на килима под колата и Кейс усети миризма на пърлена вълна.
— Т’ва ли пътят, мъжки? — Мелкум огледа вратата и щракна предпазителя на оръжието.
— Ха, — каза Кейс повече на себе си, отколкото на Мелкум, — мислиш, че знам ли?
Браунът завъртя сферичното си тяло и светодиодът му замига.
— Иска да отвориш — кимна Мелкум.
Кейс пристъпи напред и пробва резбованата месингова дръжка. На вратата на нивото на очите имаше монтирана месингова плочка, толкова стара, че буквите, които някога са били изгравирани на нея, сега бяха изтъркани до паешки, неразгадаем шифър, името на някоя отдавна забравена функция или функционер, излъскано до забрава. В ума му се въртеше смътно удивление дали Тесие-Ашпул са били избирали всяко нещо в „Блуждаещ лъч“ поотделно, или са купили всичко накуп от някакъв огромен европейски еквивалент на „Филмстудио Холографикс“. Когато той я отвори внимателно, пантите й изскърцаха печално. Мелкум пристъпи зад него с насочения от бедро напред Ремингтон.