— Книги.
Библиотеката, с белите стоманени полици и табелките.
— Знам къде сме — каза Кейс и погледна назад към сервизната кола. От килима се издигаше езиче дим.
— Хайде, идвай. Колата. Колата?
Тя остана неподвижна. Браунът го дърпаше за крачола и го щипеше по глезена. Кейс сдържа желанието да го ритне.
— Да?
Машинката заобиколи вратата и влезе. Той я последва.
Мониторът в библиотеката беше също „Сони“, стар като предишния. Браунът спря под него и изигра някакъв тропащ танц.
— Ледомлък?
Познатите черти изпълниха екрана. Финландецът се усмихна.
— Време е за проверка, Кейс — каза той и очите му се присвиха от дима на цигарата. — Хайде, включвай се.
Браунът се метна към глезена му и започна да се катери. Манипулаторите бодяха плътта през тънкия черен плат.
— По дяволите! — Кейс го блъсна настрани, и той се удари в стената. Два от краката му започнаха да ритат непрекъснато и безполезно, биейки въздуха.
— Какво й стана на тая гадина?
— Изгоря — каза Финландецът. — Не й обръщай внимание. Няма проблеми. Включвай се бързо.
Под екрана имаше четири куплунга, но адапторът „Хитачи“ ставаше само на единия.
Той се включи.
Нищо. Сива пустота.
Мрежата я нямаше. Линиите липсваха. Киберпространството го нямаше.
И някъде на крайчеца на съзнанието му мержелееше тичащо, летящо усещане за нещо, бързащо срещу него, през левги от черни огледала.
Той се опита да извика.
Като че ли там имаше град, зад извивката на брега, но беше много далече.
Той клекна на влажния пясък, сви се с ръце, обвити здраво около коленете, и потрепери.
Стоя така като че ли много дълго време, дори след като треперенето престана. Градът, ако това беше град, беше нисък и сив. От време на време той изчезваше зад валмата мъгла, люлеещи се над плискащия прибой. По едно време Кейс реши, че там изобщо нямаше град, само някакво самотно здание, може би руина; нямаше как да прецени на какво разстояние е. Пясъкът имаше оттенъка на потъмняло, но все още не напълно черно сребро. Брегът беше от пясък, беше много дълъг, пясъкът беше влажен, седалището на джинсите му беше мокро от пясъка… Той се надигна и се заклати, напявайки някаква песен без думи и мелодия.
Небето беше в различен оттенък на среброто. Чиба. Като небето над Чиба. Токийският залив? Той завъртя глава и заоглежда морето, копнеейки за холографския знак на Фуджи Електрик, за бръмченето на хеликоптер, за каквото и да било.
Зад него изкрещя чайка. Той потрепери.
Вятърът се засилваше. В бузите му се впиваха песъчинки. Той заби глава между коленете си и заплака. Звукът от хълцането му беше също така далечен и чужд, както викът на чайката. Гореща урина измокри джинсите му, покапа по пясъка и бързо изстина под духащия откъм водата вятър. Когато сълзите му свършиха, гърлото го болеше.
— Ледомлък, — промърмори той на коленете си, — Ледомлък…
Вече се стъмваше, и когато той се размърда, студът го накара да се изправи.
Коленете и лактите го боляха. Носът му течеше; той го избърса в ревера на якето, след това прерови празните си джобове един след друг.
— Исусе. — Раменете му бяха прегърбени и той пъхна длани под мишниците, за да сгрее пръстите си. — Исусе. — Зъбите му започнаха да тракат.
Вълните бяха греблосали брега на вълнички, по-сложни отколкото правеха и най-добрите градинари в Токио. Вече беше направил десетина стъпки към невидимия вече град, когато се обърна и погледна назад през насъбиращия се мрак. Стъпките продължаваха до точката на пристигането му. По потъмнелия пясък нямаше други следи.
Когато забеляза светлината, беше извървял по негова преценка поне километър. Разговаряше с Рац, и именно Рац забеляза пръв оранжевочервеникавия блясък отдясно, на известно разстояние от прибоя. Кейс знаеше, че Рац не е тук, че е просто плод на въображението му, а не на капана, в който беше хванат, но това нямаше никакво значение. Беше повикал образа му за да се успокои малко, но се оказа, че Рац има свое собствено мнение за Кейс и неговото дередже.
— Наистина ме шашваш, артистче. Колко път си готов да биеш, за да се докопаш до собственото си унищожение. Какво пилеене на усилия! В Нощния град то ти беше в шепата, на една ръка разстояние! Скоростта, която да подяде съществуванието ти, пиенето за да прокара всичко гладко, Линда за по-сладко прощаване, и улицата, за да замахне със секирата. Колко далече стигна, за да го направиш сега, и какъв гротесков реквизит… Сцени, окачени из космоса, херметично затворени замъци, най-редки глупости от Европа, мъртъвци, запечатани в малки кутийки, магия чак от Китай… — Рац се разсмя, влачейки се до него, и розовият му манипулатор весело се разлюля. Въпреки тъмнината Кейс различаваше бароковата стомана, покриваща почернелите зъби на бармана. — Но така ще да е сигурно както го правят артистите, нали? Ти имаше нужда този свят да бъде построен специално за теб, този бряг, това място. За да умреш.