— Като го създаваш всичко, това, поне можеше да оставиш малко истинска храна, нали? — каза той. След това обиколи с по един пакет във всяка ръка четирите стаи на бункера. Две бяха празни, като изключим навеите пясък, а в четвъртата имаше още три варела с храни.
— Разбира се — каза той, опипвайки печатите. — Предвижда се дълъг престой. Загрявам. Разбира се.
Той претърси стаята с огнището и намери пластмасова кофа, пълна с вероятно дъждовна вода. До гнездото от одеала, близо до стената, лежаха евтина червена запалка, моряшки нож с напукана зелена дръжка, и лентата й — все още вързана на възел и пропита с пот и мръсотия. Той отвори с ножа жълтите пакети и изпразни съдържанието им в ръждясал чайник, който намери до огнището. Наля вода от кофата, размеси получилата се каша с пръсти и яде. Вкусът смътно напомняше бифтек. Когато храната свърши, хвърли чайника в огнището и излезе.
Късен следобяд, слънцето оставяше такова впечатление. Височината му. Кейс изрита настрани влажните си обувки от евтина синтетика и беше изненадан от това колко топъл е пясъкът. На дневната светлина брегът беше сребристосив. Небето беше безоблачно синьо. Той заобиколи ъгъла на бункера и тръгна към прибоя, хвърляйки пътем якето си на пясъка.
— Чии ли спомени използваш за това — каза той, като стигна до водата. Измъкна се от джинсите и ги ритна в малките вълнички, последваха ги фланелката и бельото.
— К’во правиш, Кейс?
Той се обърна и я видя на десет метра надолу по брига. Около глезените й плаваха парчета бял стиропор.
— Попиках се през нощта.
— Добре, ама ще са лоши за носене после. Водата е солена, ще ти направят язви. Ще ти покажа един басейн отзад в скалите. — Тя махна с ръка някъде зад нея. — Прясна. — Избледнелият френски комбинезон беше засукан до колената; кожата отдолу беше гладка и кафява. Бризът разроши косата й.
— Виж какво, — започна той, събирайки дрехите си и тръгвайки към нея, — имам един въпрос към теб. Няма да те питам какво ти правиш тук. Какво точно обаче мислиш, че аз правя тук? — Той спря и мокрият черен крачол на джинсите го плесна по голото бедро.
— Ти дойде миналата нощ — каза тя. И му се усмихна.
— И това ти е достатъчно? Че просто съм дошъл?
— Той каза, че ще дойдеш — сбръчка тя нос и сви рамене. — Той ги разбира тези работи, така мисля. — Тя вдигна левия си крак и остърга солта от другия глезен тромаво, като малко дете. След това му се усмихна изпробващо.
— Сега ти ще ми отговориш ли също на един въпрос?
Той кимна.
— Как така си боядисан целият в това кафяво, освен едното стъпало?
— И това ли е последното нещо, което си спомняш? — Той я гледаше как изстъргва остатъците от лиофилизирана яхния от правоъгълния стоманен капак от кутия, който беше единствената им чиния.
Тя кимна. Очите й бяха огромни в светлината на огъня.
— Съжалявам, Кейс, кълна се в Бога. Просто цялата тази мръсотия, придполагам, и всичко това… — Тя се приведе, обви с ръце колената си, и лицето й се изкриви за няколко секунди от болката на спомена. — Просто ми трябваха пари. Да се прибера, мисля, или… по дяволите, няма да ми се разсърдиш.
— Няма ли някъде цигари?
— По дяволите, Кейс, питаш ме вече за десети път! Какво ти става? — Тя лапна кичурче коса и го задъвка.
— Но храната беше тук? Вече беше тук?
— Казах ти, човече, проклетото море я изхвърли на брега.
— Да, разбира се. Сигурно. Още малко и ще повярвам.
Тя отново започна да плаче със сухо хълцане. Накрая успя да каже:
— Добре, върви по дяволите, Кейс. Така добре си бях самичка.
Той се надигна, взе якето си и се измъкна през входа, като одраска китката си на грубия бетон. Нямаше луна, нито вятър, в мрака се чуваше единствено шумът на морето. Джинсите му бяха стегнати и влажни.
— Добре — каза той на нощта. — Купувам. Мисля, че купувам. Но няма да е зле утре морето да изхвърли и малко цигари. — Собственият му смях го стресна. — И, ако се захванеш, каса бира също не би навредила.