ЛейнБрейн казва: не се издъних. Тройка.
ЕлКапитан казва: (::[]::)“
Лейни се усмихна.
„ЛейнБрейн казва: мерси за съчувствието.
ЕлКапитан казва: знам кво е. МРАЗЕХ тригото. Имам четворка.
ЛейнБрейн казва: ще ме скалпират. наказана завинаги.
ЕлКапитан казва: много зле. Харесвам косата ти :-)
ЕлКапитан казва: и хубавата ти глава“
Тя се изчерви, поглаждайки разсеяно кичур влажна коса, измъкнал се от хавлиения й тюрбан. С него се разговаряше толкова лесно.
„ЕлКапитан казва: трябва да те видя“
Лейни се опули срещу екрана. Това изобщо не го беше очаквала.
„ЕлКапитан казва: петък вечер става ли? Гледа ли ти се Зомбиленд?
ЕлКапитан казва: може някъде да хапнем“
Мили боже! Той я канеше да се видят. Чакай — _това среща ли беше_? Тя се озърна в стаята, сякаш очакваше някой да потвърди онова, което току-що видя и изтълкува съвсем правилно. Къде, по дяволите, беше Моли, когато най-много й трябваше? Разбира се, че й определяше среща… Филмите означаваха среща. Храненето също. Филми плюс храна определено означаваха среща. _Истинска_ среща. Току-що я бяха поканили на среща! Изведнъж пълната радост, която я накара да заподскача из стаята, квичейки като прасенце, спря така внезапно, както се бе появила, отстъпвайки място на ледена, реалистична паника. Какви ги върши тя? Няма начин майка й да я пусне. Никакъв шибан начин. Особено ако разбере, че Зак е седемнайсетгодишен. Тя загриза нокътя си. Мамка му! Не искаше да му отказва. Ами ако не я покани пак?
„ЕлКапитан казва: ехо?
ЛейнБрейн казва: хммм… определено ми се гледа.
ЕлКапитан казва: майка ти ще се навие ли?
ЛейнБрейн казва: не знам. Особено след днес.
ЕлКапитан казва: тогава не й казвай“
Лейни зяпна компютъра, сякаш беше жив и я наблюдаваше през мигащия курсор. Стомахът й се сви едновременно от притеснение и вълнение.
„ЕлКапитан казва: като не знаеш нещо, не те боли“
Тя се озърна в празната стая. Почувства странен гъдел в гърлото си — сякаш нещо бе заседнало там и не искаше да се махне. Това _можеше_ да свърши работа. _Можеше_ да каже на майка си, че отива на кино с новото момиче Кари. Не че тя ще вземе да го проверява. Лиза беше проблемното дете, не Лейни. Щеше да има едно: „Добре ли прекара?“. И никакви други въпроси. Така беше винаги.
„ЛейнБрейн казва: само че не мога да закъснявам много.
ЕлКапитан казва: ще се прибереш до 10. имам тренировка в 8.
ЕлКапитан казва: това е сутринта!!!“
Лейни задъвка устната си. В главата й се боричкаха противоречиви мисли. Как да постъпи!
„ЕлКапитан казва: още ли си там?
ЛейнБрейн казва: хммм… мисля.
ЕлКапитан казва: ще те взема от гимназия КС*. Играли сме с тях преди. Остани след часовете и ме чакай в 5,30 отзад на паркинга до бейзболното игрище. Ще бъда в черно беемве.
[* Корал Спрингс. — Б.пр.]
ЛейнБрейн казва: 5,30?
ЕлКапитан казва: не мога да взема колата докато татко не се прибере. Имам доста път до КС“
Правилно. Зак живееше в Джупитър, което според картата в интернет беше на около час разстояние. _Той щеше да кара цял час само за да я види…_ Лейни си пое дълбоко дъх. Сърцето й биеше бясно. Никога преди не бе правила нищо непозволено. Като изключим снимката, никога не бе престъпвала правилата. Но майка й щеше да каже „не“ просто по навик и защото си имаше своите тъпи измислени правила за това на колко години какво е позволено. На дванайсет — грим, на тринайсет — групови срещи, на петнайсет — срещи с кола. Рефлекторна реакция заради сбъркания пубертет на Лиза. Ако не отиде в петък, кога изобщо ще се види със Зак? Никога, ето кога.
„ЛейнБрейн казва: ок. звучи забавно.
ЕлКапитан казва: яко. не се издавай. Не искам майка и втори баща да се шашкат. Ще намерим кино до вас, където го дават.
ЛейнБрейн казва: ок.
ЕлКапитан казва: нямам търпение да те видя най-после.
ЛейнБрейн казва: аз също“
Тя се облегна на стола. Умът й препускаше. Не само трябваше да измисли как да стигне до гимназия „Корал Спрингс“ в другия край на града — където никога не бе стъпвала — ами и в какъв вид да се появи пред него, че да отговаря на представата му. При което се вледени от връхлетялата я мисъл, която накара косъмчетата на тила й да настръхнат.
Ами ако не се получи? Ако той я усети и отгатне, че е само на тринайсет? Как щеше да реагира? Компютърът пропя.
„ЕлКапитан казва: нямай грижа, с мен си в безопасност“
Тя се усмихна. Сякаш четеше мислите й. Отново.
„ЕлКапитан казва: не съм психо :-)“
5
Когато в петък следобед би последният звънец, прогимназията „Соуграс“ експлодира като форма с кекс в загрята фурна. Десетки тела се изсипаха едновременно от всички врати — надпреварваха се да стигнат до училищния автобус, маршрутките, да отключат велосипедите си или да се срещнат с приятели на път към къщи. За домашните, контролните и проектите имаше време — цели три дни. В продължение на половин час в училищния двор цареше оглушителна суматоха.