Боби позна колието. Позна сплъстената руса коса, тениската и пуловера. Имаше чувството, че може да усети дъха й, ухаещ на дъвка за балони, да чуе мелодичния глас, който му вика да я гледа как играе на детската площадка, как се гмурка в басейна или как се изкачва до върха на пирамидата от мажоретки.
Времето спря и всички около него започнаха да се движат в забавен каданс. Видя как Марк Фелдинг клати глава, докато зачервените му очи се пълнят със сълзи.
— Боби? Какво става? — попита тихо Зо, който се приближи зад него и сложи ръка на рамото му. — Пастире? Какво има?
— Господи, Зо — произнесе бавно Боби с треперещ глас. Усети, че краката му ще се подкосят всеки момент. Не можеше да откъсне очи от кошмарната рисунка в ръцете си. — Изглежда като Кейти…
67
— Добре, това тук прилича на циментов под, значи е постройка, в която или до която тя се намира. Но онова зад нея определено са пламъци…
— Може би е пещ? — предположи Джеф Амандола.
Дон Маккриндъл, следовател от Шерифското управление в Броуард, отпиваше от кафето и се почесваше по главата.
— Обаче тука има слънце. Една пещ би била в сутерен, нали? А във Флорида няма сутерени, нали така?
— Да не би да е излязъл от щата? — попита Сиро.
Лари се намеси.
— Съмнявам се. Как ще я намерим тогава, по дяволите? Той иска ние да я намерим, нали? Така каза психоаналитичката.
— Профайлърът — поправи го Роланд Кели, грамаден як следовател от отдел „Убийства“ в Маями Сити, след което подметна предположение: — Може пък да е нещо религиозно. Огън и жупел.
— Спри да гледаш откачените евангелисти по телевизията, Кели — заяде го Дон. — И престани да им даваш всичките си пари. Не е настъпил свършекът на света.
— Много смешно.
— И тъй, къде могат да се видят едновременно пламъци и слънчева светлина? — запита Лари.
— Какво ще кажете за пристанището? Там имат пещи за изгаряне на отпадъци?
— Там има здрава охрана, но може. Ще го проверим — кимна Дон. — Не знам имат ли пещи. Ще проверим и в пристанище Евърглейдс. Всички места с огън и дим.
В три часа сутринта стаята на отдел „Престъпления срещу деца“ продължаваше да е пълна с хора. Бяха застанали около заседателната маса, надвесени над рисувания портрет — вече поставен в прозрачен плик като веществено доказателство — като консилиум от хирурзи около тяло, което се опитват да спасят с въпросите си.
— Не е нужно да бъдеш тук — каза Зо на Боби за пореден път. — Трябва да се прибереш вкъщи. Ще ти съобщим, щом открием нещо.
Боби отряза идеята в зародиш още докато бяха в „Юнивърсити апартмънтс“, преди екипът за специални операции да се отправи към Регионалния оперативен център в Маями. Нямаше начин да се откаже от ръководенето на случая. Ако, не дай боже, момичето на портрета се окажеше Кейти, трябваше да се погрижи тя да бъде пренесена у дома, както подобава. Щеше да направи всичко по силите си да бъде въздадено правосъдие. А от опит знаеше, че това не може и не бива да става, като наблюдава от страничната линия. Тъй че стоеше начело на масата, предлагаше идеи заедно с момчетата, слушаше премерените им закачки и през цялото време полагаше усилия да не поглежда ужасното нарисувано лице на масата пред себе си.
Към четири след полунощ се разбраха да се разотидат, за да починат малко, и пак да се съберат всички на сутринта. Но се наложи Боби да бъде уговарян от всичките си деветима колеги и накрая да получи директна заповед от Зо, за да го накарат да напусне сградата. Единственото, което искаше, бе да огледа случая от всички страни — в своя кабинет, пред своя компютър, вглеждайки се в корковото табло, както бе правил при стотици други случаи през годините. Не искаше да има спиране на работата. Желаеше просто да се увери сам, че лицето на картината беше на нечие друго дете. Колкото и страшно би могло да бъде това за друг човек, не искаше да е неговата Кейти. Всяко друго дете, но не и неговото. И не искаше да се прибира вкъщи.
Само че нямаше избор.
— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита той Зо, докато двамата вървяха към колите си през безлюдния паркинг.
Все още беше далеч от изгрев-слънце, но птичките бяха започнали да чуруликат по палмите над главите им. До далечния край на паркинга се намираше управлението на Пътна полиция във Флорида. През предното стъкло на фоайето Боби зърна да проблясва коледно дръвце. Пътните патрули на Флорида винаги започваха отрано с празничната украса; като че ли всяка година местеха датата с една седмица напред. Денят на благодарността беше само след седмица. Точно година преди днешната дата беше видял и чул дъщеря си за последен път.