— Да, знам — отвърна тихо Зо.
— Смяташ ли, че е случайно съвпадение?
— В тази работа нищо не е случайно. Той знае как да ти въздейства, Боби, тъй че няма да прибързвам с изводите. Дрехите, с които е била видяна за последен път, бяха качени по интернет, за бога. Всеки би могъл да види описанието. Напълно възможно е да те разиграва, Пастире.
Боби кимна.
— Да те закарам до вас… — предложи Зо.
— Не съм пил. Сам ще се закарам — отвърна той, качвайки се в колата си. — Ще се видим след няколко часа.
Боби излезе от паркинга и зави към магистралната бариера на север. Тишината в колата беше оглушителна, тъй че включи радиото. Но и това не помогна.
_— С какво беше облечена тя, Лу Ан? Помисли._
_— Ами, ами носеше светлосинята тениска. Онази, която си купи от „Абъркромби“ в комплект с пуловера на райета. Току-що го бях изпрала. Той скрива ръцете й, ето какво си мислех тази сутрин, Боби. Мислех си: „Скрива ръцете й“. О, божичко…_
_— Добре. Веднага ще пусна описанието й. Ще проверят в болниците, по автогарите, железниците „Амтрак“ и „ТриРейл“, летищата. Колко пари имаше тя в себе си, Красавице?_
_— Не знам. Неколкостотин, може би — от рождения ден, конфирмацията и от работата? Не, почакай, къде ми е умът? Тя работеше много. Пестеше за кола, значи може да са били повече. Да, повече са били. Даже оглеждаше една кола, тъй че е имала поне хиляда. А може и повече. Не знам. Не знам, Боби!_
_— Ами куфар? Провери ли в дрешника й?_
_Лу Ан се разкрещя, удряйки с юмруци по плота._
_— Не! Не е избягала! Не! Трябва да я намериш! Трябва да я върнеш у дома, Боби! Трябва да ми я върнеш у дома! — По изкривеното й от паника лице потекоха сълзи. — Искам да й кажа, че съжалявам! Искам да започна отначало! Искам още един шанс!_
Боби разтърка очи. Как ще успее да се държи нормално пред Лу Ан? Как ще издържи да не се разпадне на части? И ако беше вярно, ако наистина се окажеше, че Кейти е нарисувана на ужасяващия портрет, как, за бога, щеше да съобщи това на жена си?
Мислите му препускаха, безредно превключвайки от баща към следовател. Полагаше сетни усилия да ги изключи, но в съзнанието му нахлуваха горчиво-сладки спомени. Как я видя за последен път, как я целуна по бузата за последно, какви бяха последните й думи към него… Което много напомняше на спомените при погребението на някого.
Той пропъди образите от ума си. Съсредоточи се. Открий я, която и да е тя. Ако е Кейти, заведи я у дома. И не мисли какво й е причинил. Не тръгвай в тази посока, каквото и да правиш.
Прибирането му вкъщи беше безсмислено. Боби седя край кухненската маса, пиейки кафе след кафе, докато слънцето най-сетне изгря. Знаеше, че Лу Ан е някъде над главата му напълно разсънена, люлеейки се напред-назад, обвила колене с ръце. Тя знаеше, че нещо се беше случило още преди той да излезе. Наречи го инстинкт, предчувствие или каквото и да е, но знаеше, че е нещо лошо. Нещо страшно. И той не пожела да се качи в спалнята, за да потвърди най-лошите й предчувствия само с един поглед.
Взе бърз душ в банята за гости — банята на Кейти — грабна чисти дрехи от дрешника и пое обратно към службата някъде към осем и половина.
Без да мигне през цялата нощ.
68
Боби се изправи зад бюрото си и се загледа през прозореца към неспирния поток от коли, поели на запад към Долфин. Слънцето беше започнало бавно да потъва към Евърглейдс, а екипите от пътния ремонт вече приключваха работния ден, което още повече усилваше задръстването.
— Нещо ново? — попита той по телефона.
— Преровихме всеки залив, както се пощи въшлясала коса. Нищо — отговори Лари.
Боби, Зо, Дон Маккриндъл и цял взвод полицаи от Шерифското управление на Броуард, както и служители от митницата, прекараха деня на пристанище Евърглейдс във Форт Лодърдейл. Лари, Сиро, Весо, Роланд и Полицейското управление в Маями-Дейд покриха пристанище Маями. И двата екипа останаха с празни ръце.
— Знаеш ли, цял ден се мъча да се сетя къде може да съм виждал подобна сцена преди — продължи Лари. — Направо ще превъртя, защото ми изглежда позната. И си помислих, че Кели може би е прав — тоест, че оня тип наистина е задълбочил историята, разбираш ли? Може би пламъците са символични и вместо да ни насочва към място, той ни изпраща послание.