— Слушам те… — отвърна тихо Боби, все така загледан през прозореца.
Трафикът изглеждаше същият както преди пет минути. Както изглеждаше тази сутрин. И вчера. Всъщност, ако се изключеха коледните елхи, закрепени по покривите на някои коли, всичко навън изглеждаше точно както всеки друг ден. Строителните работници по тениски и кърпи на шейхове на главите прибираха хладилните си чанти, пушеха цигари и се размотаваха, докато други още привършваха дневната си работа по разширението на магистралата, което се извършваше вече от две години. По коридорите на Регионалния оперативен център същите секретарки клюкарстваха за едни и същи хора, същите агенти работеха на същите бюра по същите случаи. Всичко изглеждаше и звучеше по същия начин, както вчера, миналия месец или миналата година, но само с едно просто разгъване на платното и еднократно вдишване на противния мирис на маслена боя целият свят за Боби, такъв, какъвто го познаваше, се беше променил завинаги. Вече я нямаше утехата на въображението му, че неговото дете е добре, напук на бездушните статистически данни за избягали от дома си деца. Нямаше я. Днес единственото му дете може би беше мъртво — жертва на садистичен сериен убиец, може би отвлечено, измъчвано, изнасилвано през всичките тези дни, седмици и месеци, в които животът на всекиго от външната страна на прозореца е продължавал по нормалния си начин. И сега, докато се взираше в Маями и се чудеше къде се бе изгубила Кейти, не успяваше да възпре невероятния гняв, който се трупаше у него. Гняв към Пикасо, към себе си, към всеки човек от другата страна на прозореца. И тайно си мечтаеше — както бе правил през последните триста шейсет и пет дни — да е един от тези безхаберни, безлики шофьори, заклещени в трафика, които удрят клаксоните в безсилен гняв, че ще се забавят за представлението на детето си или за вечерята със семейството си. Как му се искаше да не усеща невероятната болка, която изпитваше в момента — изгаряща всяка частица в него, разрушавайки всичко, което го крепеше цял. Не можеше да си представи по-страшна от тази болка и все пак знаеше, че тя ще стане още по-нетърпима, когато и ако най-лошите му страхове се потвърдят — когато телефонът иззвъни и страшните думи бъдат изречени: „Тя е“. Както осъденият на смърт затворник, който изживява своя ад в тясната циментова килия в очакване на изпълнението на присъдата, Боби се взираше напрегнато в часовника, отброяващ часовете до полунощ, в напрегнато очакване да получи последен шанс — малко вероятното помилване в последната секунда. След бягството на Кейти си беше казвал, че най-страшна от всичко е неизвестността, но вече знаеше, че е грешал. Докато чуваше стъпките на тъмничаря да се приближават към килията с новината, че обжалването е отхвърлено, си даваше сметка, че животът в ада на килията е за предпочитане пред другата възможност.
— … изведнъж ми просветна! Имам дрога, която трябва да изхвърля — останала от един случай, приключен още преди години, когато работех в „наркотиците“ — казваше Лари. — Онзи получи двайсет години и двата пакета с дрога просто си седят там и чакат да бъдат унищожени, схващаш ли? Имам съдебна заповед и всичко, но така и не се отървах от тях, а трябва — още си стоят при веществените доказателства. Както и да е. Та карам аз по „Макартър“ и си мисля за тази дрога, и че случаят е на окръг Броуард, значи трябва да се изхвърли в Броуард, а не знам кога пак ще бъда там. Последният път, когато съм се отървавал от хероин, беше на сметището. Някога изхвърлял ли си наркотик, Боби?
— Не.
Зо влезе в стаята намръщен.
— Изглеждаш като препикан. Какво правиш?
— Благодаря — отвърна Боби, разтривайки слепоочието си. — Чакам Лари да мине към същността.
Той включи телефона на високоговорител.
— Зо е тук. Вече си в ефира.
— Здрасти — поздрави Лари. — Тъй че не съм бил там от години, на сметището де, но започнах да си мисля за него, Боби. Когато изхвърляш наркотик, за да го унищожиш, той трябва да бъде изгорен.
Боби замръзна.
— Изкопът за изгаряне е навън. Можеш да си стоиш на слънце, докато санитарният работник се надрусва от останките на твоите бонбонки за нос. Не съм бил там от години, затова се обадих да проверя по кое време извършват изгарянето. По-рано се правеше само по заявка в определени дни от седмицата. Обаче сметището вече е затворено, мамка му! Затворено и толкоз! Сега изгарянията се извършват в съоръжението в Уилабрейтър при кръстовището на 441-ва и междущатската магистрала 595. Администрацията им все още е в шибания Евърглейдс, но обектът е затворен за няколко години и депото не работи. Точно тогава ми просветна — мамка му! Там трябва да е мястото! Съоръжението за изгаряне на сметището!