_Той те провокира да го откриеш, даже стига дотам да ти изпрати доказателство, което сам е създал. Той те предизвиква._
Имаше логика. Там, където полицията изхвърляше и изгаряше веществените доказателства, там Пикасо щеше да изхвърли своите. Беше много символично, както предположи Роланд Кели. Боби погледна към Зо.
— Лари, всички ли места за изгаряне са като в Броуард? В смисъл — Маями, Палм Бийч?
— Не зная. Просто трябваше да изгоря моя наркотик в Броуард. Мисля, че поне има процедура във всеки окръг, тъй като е необходима съдебна заповед. Проверки, везни и прочее. За да са сигурни, че няма да си го занесем вкъщи и да си го изпушим сами — изсмя се той. — Или да го продадем. Това е капитализъм, все пак.
Имаше символика и в това да се отърве от доказателството в окръга, от който е било задигнато. Боби живееше и Броуард.
В следващия момент Боби вече даваше разпореждания по радиостанцията. До минути полицията от половин дузина управления реагира, като подсигури както действащите, така и затворените обекти за изгаряне на заловени наркотични вещества в общините Маями, Палм Бийч, Монроу и Броуард.
— Няма да идваш с нас — каза Зо, когато Боби грабна якето си.
— Как пък не.
— Не си спал нощес.
— Нито пък ти.
— Може би, но това е малко в повече. — Зо се поколеба, сякаш се усети, че казва не каквото трябва, и затвори вратата на стаята с крак. — Чуй, искам да ти кажа, че съм сигурен, че не е тя, само че не мога. Нито пък ти. Днес става една година, откакто тя избяга. Този психар адресира портретите към теб и облеклото на картината съвпада с описанието на Кейти почти изцяло. Ако Лари е прав и се окаже, че той е изхвърлил доказателството на онзи обект… — Гласът на Зо заглъхна и той произнесе съвсем тихо: — Просто няма да е хубава гледка, брато. И мисля, че не трябва да си там и да я видиш.
— Точно затова ще бъда там, Зо. Няма да е хубава гледка. Знам точно какво да очаквам. Както изглежда, това ще се окаже дъщеря ми. И ако е тя, _аз_ ще бъда този, който ще я открие, и _аз_ ще я заведа отново у дома. — Той заповяда на сълзите и на страха си да отстъпят, отваряйки вратата и преминавайки в стаята на отдела. — И след това аз ще пипна болния изрод, който й причини това, и когато това стане и свърша с него, той ще ми се моли да го убия.
69
Лу Ан разбираше, че нещо никак не е наред. Чувстваше го с всяка частица от тялото си. Усещаше с утробата и със сърцето си. Случило се беше нещо много, много лошо.
Боби криеше нещо от нея.
Първо си помисли, че има друга жена. Беше логично. Тя се бе отдръпнала от него емоционално и физически за толкова дълго време, направо си мислеше, че един ден ще му писне и ще си потърси друга. Или някоя друга ще го намери. Понякога през изминалата година тя едва ли не желаеше това да се случи, за да приключат, и най-сетне да остане съвсем сама на този свят и повече нищо и никой да няма значение. Да престане да го обвинява мълчаливо, той също да престане да я обвинява мълчаливо и всичко да свърши — животът им просто да продължи в различни посоки, без дори някаква среща покрай дете да ги събира на бъдещо дипломиране или сватба. Да се свие на топка, потънала в самосъжаление, докато животът й свърши. Очакването това да се случи — най-накрая да узнае за връзката му, да му го каже, да види края на брака си, да гледа как той си изнася багажа и започва живота си наново с друга жена, а тя остава самичка — беше твърде изтощително. Просто искаше неизбежното вече да се е случило.
Сега нямаше никакво право да си мисли, че няколкото нощи заедно могат да запълнят огромната емоционална празнота, която се беше появила помежду им, независимо колко хубав и нежен беше сексът и колко много й се щеше да бъде така. Независимо колко близки изглеждаха през последните няколко дни и колко много това им напомняше за „едно време“ в брака им, когато всичко беше нормално и хората ги смятаха за щастливци. Беше допуснала грешката да го отхвърли от себе си през всички тези месеци, вече го знаеше, но най-сетне беше готова да се излекува. Само че трябваше ли да очаква от него все още да я чака? Отговорът беше „не“. Една година бе много време.
В известен смисъл последните няколко дни бяха по-лоши от изминалите единайсет месеца. Сега виждаше празнотата като пропаст, но този път Боби се затваряше в себе си. Когато се получи среднощното телефонно повикване, на което Боби съвсем нетипично не отговори, тя лежеше до него в леглото с разтуптяно сърце, мислейки: „Ето това е. Ето как трябваше да науча. И колкото и да си мислех, че го искам, не съм готова да го узная. Нямам сили да гледам как всичко, което съм имала, се разпада и когато всичко е свършило, да обвинявам себе си. Не съм готова да го пусна да си отиде…“.