Преструваше се на заспала, лежейки в леглото в очакване той да се промъкне долу, за да върне обаждането на тайната жена, чудейки се какво трябва да предприеме. Дали да наеме частен детектив? Или да вземе номера й от мобилния му, да позвъни на жената и да говори с нея открито? Боби също не помръдваше. Тя долавяше учестените удари на сърцето му, усещаше как тялото му се стяга. Но когато той прослуша съобщението в тъмната спалня и тя чу паническия шепот на онзи репортер от другия край на линията, й стана ясно, че тя не губеше Боби заради друга жена, а заради този случай. Случаят, който го беше обсебил от момента, в който го пое. Беше твърде тясно свързан с дома им. С тях двамата. И с Кейти.
Той бе излязъл на бегом, а тя чака цялата нощ, опитвайки се да заглуши мислите, които нахлуваха неудържимо в ума й, само за да чуе, че той най-сетне се прибира, без да се качи при нея. Знаеше, че има причина за това, но не искаше да я узнае и остана горе в напрегнато очакване. В очакване той да се върне, в очакване да излезе. В очакване денят, който едва бе започнал, най-сетне да свърши.
Не бяха разговаряли за днешната дата — на хладилника нямаше бележка, която да напомни на някой от тях за важността на тази дата. Но, разбира се, не им беше нужно напомняне. Лу Ан никога не бе очаквала деветнайсети ноември да се превърне в годишнина. Никога не си бе представяла, че ще има последен Ден на благодарността, Коледа, Ден на майката. Годишнина. Това беше начинът за отбелязване на свързването на двойките, смяната на работа, трагедиите. „Леле, цяла година! Виж къде сме вече!“ Това не бе просто отминаване на триста шейсет и пет дни, а символично превръщане на едно събитие в постоянна част от времето — ден за припомняне. Но Лу Ан не искаше да бъде част от това. Никога. Преди мозъчното сътресение да я остави на легло цяла седмица, тя се записваше доброволно да работи по две последователни смени.
Можеше само да си представя колко тежък беше този ден за Боби. Също като някой от огнеборците, извикани да потушават пожарите в центъра на Манхатън на единайсети септември, той трябваше да се съсредоточи върху неотложното, докато светът свикваше бдения, а в главата му ехтяха виковете на загиналите му другари. След като съпругът й се измъкна тихо от къщи с изгрева на слънцето, тя включи телевизора за компания, но моментално го изключи. Случаят на Боби вече се отразяваше с пълна сила от Си Ен Ен, Фокс Нюз, Ем Ес Ен Би Си. Поредният брутален портрет. Поредната вероятна невръстна жертва. Поредната избягала непълнолетна. Поредният сериен убиец в Маями. Поредната гонитба по следите на убиеца.
Пусна сателитното радио и цял ден шета из къщи, вършейки автоматично незначителни задачи като поливане на цветята, бърсане на прах от лавиците и миене на подовете. Почти приветства това отвличане на вниманието й, когато чу звънеца на входната врата. Побоя се, че може да е съседката, която е отбелязала събитието в своя календар и идва да изрази съчувствието си към Лу Ан с чиния курабии, тъжно лице и неудобни въпроси.
Само че когато отвори вратата, видя единствено огромен букет цветя — червени и бели рози и бели лилии.
— Имам доставка за госпожа Дийс — изрече доставчикът, подавайки й кочан с разписки.
— От кого? — попита тя и подписа разписката, наблюдавайки го как поставя вазата върху холната маса.
Бяха поне две дузини рози…
— Не зная, мадам. Но има картичка.
Тя зяпаше розите, а той стоеше в антрето и не си тръгваше.
— О — сети се тя и затърси в джоба си няколко долара, — това е за вас.
Той се усмихна.
— Много сте щедра. Желая ви приятен ден.
— Благодаря — отвърна тя разсеяно, когато той тръгна по входната алея.
Обикновено мразеше късите зимни дни, но днес приветства залязването на слънцето и дългите следобедни сенки. Включи предното осветление и тръгна към стаята. Тежкият дъх на свежи рози беше изпълнил дневната и от силния аромат й се догади. Не беше ден за цветя.
_Кой, по дяволите, ако е с всичкия си, беше решил да й изпраща цветя в единствения ден от годината, който най-много искаше да забрави?_
— Насладете им се, госпожо — беше подвикнал доставчикът в момента, в който тя затваряше вратата. — Наистина са много красиви, също като вас.
70
В Южна Флорида няма хълмове, затова шейсетметровият затревен насип, който се издигаше сред високите като мечове треви западно от междущатската магистрала 75, се открояваше като Статуята на свободата на река Хъдсън. Незабележима и почти невъзможна за откриване отбивка от US 27 водеше към забравен павиран път, който се виеше през сърцето на някогашното депо за отпадъци на община Южен Броуард с периметър от двайсет акра, известно като Сметището, и съоръжението за изгаряне №8. Висока три метра ограда от съединени метални панели с ръждясал счупен катинар обкръжаваше обекта. Имаше поставен знак, който забраняваше влизането в него.