Хората не смятаха, че ще има кой знае колко нарушители в едно сметище, но както се казва в изтърканото клише и както биха потвърдили любителите на изхвърлени антики, „Боклукът за едни е съкровище за други“. Сума ти хора се надяваха да открият диамантен пръстен сред планините от боклуци, ако ще това да означава ровене в двайсетметрови камари с детектор за метал.
Сметището беше напълно изоставено. Дори птиците, които се хранят с мърша и някога кръжаха със стотици, даже хиляди над купищата отпадъци, бяха изчезнали. Отдалечен на повече от миля от скоростната магистрала и извън всякакви населени места, паркингът изглеждаше неестествено притихнал. И независимо колко старо беше сметището, какви химикали използваше общината и с какви покривала се опитваха да го изолират, въздухът продължаваше да мирише на нечистотии.
— Аз влизам вътре с Лари и Маккриндъл — обяви Зо, като заобиколи своя таурус и се приближи към Боби, Лари, следовател Дон Маккриндъл от Броуардското шерифско управление и трима униформени полицаи, които го чакаха пред четириъгълна циментова постройка, прилична на двойно ремарке от седемдесетте години.
Всички прозорци бяха заковани с дъски. Той измери Боби с поглед.
— Хич не се и опитвай да спориш с мен. Сглупих, че ти позволих да дойдеш тук.
— Изкопът за изгаряне е отзад — осведоми ги Лари. — По-рано трябваше да покажеш заповедта на чиновника, който седи вътре, после ти правят опис и на лайната, за да получиш разписка. Някой те придружава до охраняваната зона отвън, където го изгарят в твое присъствие. Ако си достатъчно наблизо, няма да усещаш болка поне една седмица след това.
Зо огледа полицаите и кимна към Боби.
— Искам да сте сигурни, че той остава в колата. Имаш ли светлина? — попита той Дон.
Дон кимна и размаха фенера си.
— Добре. Да се залавяме.
След минута бяха вътре. Лъчите на фенерите разрязваха като със саби мастилената тъмнина. Боби беше застанал до предния край на колата си и отбелязваше секундите по цъкането на двигателното охлаждане, затаил дъх, молейки се това да е поредната задънена улица. Молейки се за добри новини от тъмничаря, чиито стъпки най-сетне бяха наближили килията му…
Малко по-късно се чуха звуците от включената радиостанция.
— Открих я — произнесе Зо.
Времето спря. Боби държеше радиостанцията до лицето си с двете ръце.
— Зо?
Усещаше как вледеняващият страх си проправя път към сърцето му, заплашвайки да го блокира.
— Зо? — попита той отново. — Диас?
Зо се появи отново на вратата с кърпа на носа. Изведнъж радиостанциите наоколо му гръмнаха едновременно, всеки говореше нещо. Чу, че Дон Маккриндъл повика на местопрестъплението криминалисти и съдебен лекар.
— Тя ли е? — попита Боби приятеля си, към когото се втурна с подгъващи се крака.
Зо вдигна ръце като знак „стоп“.
— Ти няма да влизаш вътре.
— Не се бяхме разбрали така.
— Тя ли е? — чу се гласът на Сиро по радиостанцията на Зо.
Зо не отговори.
Страхът удари в целта. Боби стисна очи, защото светът се завъртя пред тях. В ума му незнайно как изникна фразата от филма „Кръстникът“ — от сцената, в която Вито Корлеоне тръгва към осиротелия си дом след застрелването на сина си.
_Искам да използваш цялата си власт и умение. Не искам майка му да го вижда така. Виж как са обезобразили момчето ми…_
— Тя ли е? — попита той отново.
— Много е зле, Пастире. Няма да те лъжа…
— Не ме наричай така, по дяволите! — изкрещя Боби. — Тя ли е?
— Не знам! — кресна в отговор Зо. — Нагласена е по сценарий, зле е. Не ти трябва да го гледаш, мамка му, това е! — Той сграбчи ръката на Боби. — Нямам представа коя е. Тоя шибаняк иска да ти трови съзнанието…
Боби се втурна покрай него по циментовите стълби на сградата, мина през вратата и потъна в мрака, вонящ на боклуци и смърт.
Тъмничарят най-сетне бе пристигнал. И по изкривеното му от болка лице беше разбрал, че новините са лоши.
71
Лу Ан затвори вратата и пристъпи към вазата. Напъхана дълбоко в средата й, се мъдреше бяла картичка, защипана стабилно за пластмасова дръжка.
_Дали бяха от Джийни? Възможно ли е тя да ги изпрати?_