Малката й сестричка беше добронамерена, но доста небрежна. Лу Ан понякога се питаше, когато тя не спираше да разказва за своите деца, уроците им по пиано и училищните пиеси, дали изобщо помни, че Кейти все още е в неизвестност.
_От колежките?_
Може да са решили да й изпратят закъснял букет с пожелания за оздравяване. Може да не са се сетили за значението на днешната дата…
_Кой, по дяволите, би направил такова страшно нещо?_
Тя вмъкна ръката си в букета и извади картичката. Хората винаги смятат, че дават най-доброто от себе си по повод на знаменателни дати, но понякога точно тези думи и постъпки оставят най-дълбоките белези.
_— Може би просто е заминала, за да си изясни живота, Лу. Да поразпери малко криле! Нали знаеш?_
_— Може би си била прекалено строга към нея. Аз все се заричам, че няма да бъда приятелка с Лорън, но днес човек не може да изкопчи нищо от тях… Все пак мисля, че е по-добре като си била строга._
_— Никак не е лесно да си родител, Лу Ан. Никой от нас не може да е сигурен, че постъпва правилно. Не се обвинявай така. Казах ли ти, че Джонатан се записа в Университета на Флорида? Толкова се вълнува!_
Сега приятелките й изпращаха цветя с най-добри намерения по случай изчезването на дъщеря й. Вечерта ще се приберат вкъщи и ще има да разказват на децата си какво добро дело са извършили и всички на масата ще обсъждат как е изминала цяла година и защо според тях Кейти е напуснала дома си, както и сегашното състояние на брака на Лу Ан и Боби. Вече направо й се повръщаше от мириса на цветята. Изпита желание да ги изхвърли. Да накъса шибаните цветове и да ги хвърли на боклука…
Тя включи осветлението в стаята и отвори картичката.
_Какви думи на утеха изобщо можеше да има днес?_
Лу Ан извади малката бяла картичка с жълтата емблема на ухиленото лице в горния край. От нея изпадна хартийка и се приземи на пода.
Тя прочете думите в картичката с невярващ поглед.
_Честита годишнина!! Дано да бъде незабравима!_
После погледна към пода, където лежеше малка черно-бяла снимка на усмихнатия Рей Кун от годишника на гимназията, точно в краката й. Очите му бяха задраскани с черен маркер. Тя клекна и я вдигна. Беше залепена върху снимка на надгробна плоча. Под плочата бе лепната малка изрезка от полицейска хроника, поместена в „Палм Бийч Поуст“. Датата беше 14 ноември.
„ТЯЛО С НЕУСТАНОВЕНА САМОЛИЧНОСТ ОТКРИТО ОТ БОЙСКАУТ В БЕЛ ГЛЕЙД
Разложено тяло на млад мъж, прострелян смъртоносно, е открито миналата седмица от бойскаут и баща му в местността на лагера в Бел Глейд Марина. Установената самоличност е на Рейналдо «Рей» Кун, на 19 години, от Маргейт, Флорида. Няма заподозрени в убийството.“
Лу Ан изпусна изрезката, наблюдавайки я как се приземява на пода.
Падна с лицето нагоре, а то продължаваше да й се усмихва.
72
Първото нещо, което видя, когато влетя в малката стая, използвана за склад, бяха кръстосаните лъчи от фенерите на Лари и Дон Маккриндъл. Те осветяваха нещо бляскаво и лъскаво над пода.
Тогава Боби видя веригите.
Те бяха окачени около глезените на слабото тяло, което висеше от тавана, и образуваха под него лъскава сребриста купчинка, като навита на кълбо змия. Той насочи натам своя фенер. Тя беше с гръб към него. Дългите й сплъстени кичури руса коса се бяха оплели във веригите, стегнати около врата й. Други вериги, закачени за тръба на тавана, оковаваха вдигнатите й нагоре слаби ръце. Тя се поклащаше с лице към прозореца, който гледаше към шахтата за изгаряне, описана от Лари. Някой беше свалил дъските от прозореца, за да бъде обърната с лицето навън.
Боби заобиколи тялото и фенерът му освети плътния гердан от вериги.
Никой не гъкна. Нищо не помръдваше.
Не беше Кейти.
Трупът беше скорошен, най-много от два дни. Най-вероятно е била убита другаде. Очите й, както и на останалите момичета, липсваха. Разлагането беше започнало, но все още можеше да се разпознае. Поне от Боби.
_Не беше Кейти._
Зо стоеше зад гърба му. Боби поклати глава и пое за пръв път дъх от една минута насам. Все едно бяха свалили цял тон от плещите му.
— Не е тя — произнесе той глухо.
После се запрепъва към изхода, за да дочака криминалистите. Сълзите, които бе пазил за най-лошата новина, потекоха от само себе си.
Мобилният му иззвъня точно когато излезе през външната врата. Беше Лу Ан, която му се обаждаше от дома. Той включи на гласова поща. Нямаше начин да разговаря с нея в този момент. Нямаше как да й съобщи с какво се бе разминал на косъм. Невъзможно бе да й опише невероятното облекчение, което чувстваше, без да й признае колко бе изплашен. Но телефонът позвъня отново и отново. Което означаваше, че е нещо повече от важно — нещо неотложно. Той се отдалечи до колата си, избърса лице с опакото на ръката и се помъчи да звучи нормално.