После всичко утихна.
Стъпила нестабилно на пръсти върху сушилнята за ръце в момичешката тоалетна, Лейни наблюдаваше през затвореното прозорче как последният жълт автобус напуска кръговото кръстовище и възбудените писъци на десетки гласове бавно затихват. Изоставеният училищен двор беше осеян със смачкани хартии и празни торбички от закуски, които се търкаляха през паркинга и футболното игрище. В петък в „Соуграс“ нямаше следучилищни занимания, клубни събирания или заседания. Дори учителите напускаха след последния звънец. В момента коридорите бяха безлюдни, както и паркингът.
Лейни изпусна дъха, който сдържаше през целия ден, даже през цялата седмица, и слезе от сушилнята, а после грабна чантата си от неработещата тоалетна кабина, където се бе крила след биенето на звънеца. Автобусът й отдавна бе заминал, сега беше с крачка по-близо до осъществяване на намерението си. Погледна мобилния си телефон — часът беше 4,10. Имаше време, но не чак толкова много, понеже трябваше да се гримира, преоблече и да хване автобуса в 5,10 от Сампъл Роуд, който щеше да я откара до гимназията „Корал Спрингс“. После трябваше да намери паркинга до бейзболното игрище. Да нямаш много време е добре, каза си тя, когато стомахът започна отново да я присвива. Не искаше да й остане време да мисли какво прави и защо не трябва да го прави, тъй като знаеше, че ще я хване шубе. Това беше една от причините да не сподели с абсолютно никого за днешната среща със Зак. Дори и с Моли. Не искаше никой да я разубеждава. Другата причина беше по-скоро като предпазна мярка. Ако, не дай си боже, Зак не се появи — да речем, че примерно й върже тенекия — тогава никой нямаше да знае за това и тя нямаше да се чувства като пълна идиотка до края на живота си всеки път, когато се срещаше с приятелките си. _Помните ли първата среща на Лейни? Нее!_
Тя отпъди гласовете от главата си. Беше стигнала дотук и нямаше връщане назад. Само почакайте да ви разкажа за срещата си с гаджето ми футболист. Как ме е водил на кино. И на вечеря! И колата му е не каква да е, а беемве! Върхът! Трябва да измисля как да го накарам да се снимаме в колата на мобилния ми телефон, за да я показвам на всички, мислеше си тя, докато се преобличаше в марковите джинси и тениска „Абъркромби“ на Лиза. Ще вървя с маратонки до спирката на автобуса, а после ще се преобуя в ботушките „Бон Шик, Бон Жанр“ на Лиза, когато наближа гимназията. Тя изтръска в съседната мивка съдържанието на плика за сандвич, пълен с гримове, които бе отмъкнала от шкафа на Лиза. Ако сестра й разбере, че е тарашила не само гардероба, но и чекмеджетата й, щеше да откачи, тъй че всичко трябваше да си иде на мястото до полунощ, когато Лиза се прибираше от работа в боулинг залата. От камарата компактни гримове и червила избра кафяво-зелената палитра сенки за очи. Поколеба се за момент, прокарвайки пръст по перлените сенки. Освен на Хелоуин и чат-пат червило, Лейни никога не бе слагала грим. Надяваше се да си спомни какъв грим бе използвала върху лицето й Моли миналия уикенд и в какъв ред го бе нанесла. Не искаше да прилича на клоун.
Половин час по-късно тя излезе от тоалетната и налетя на портиера, като едва не събори голямата жълта кофа с парцал, която той буташе. Двамата се зяпнаха изненадано. След това портиерът се заозърта като луд, сякаш беше разпознал Лейни от плакат за издирвани от ФБР престъпници, крещейки нещо на испански, което тя разбра и без да знае езика.
Време беше да тръгва. Тя закрачи възможно най-бързо към централния вход, но без да тича, молейки се правилото „никой да не остава в училище в петъците след учебните часове“ да важи и за неквалифицирания училищен персонал.
Добре че обу маратонките. Докато стигна до „Сампъл“, беше останала без дъх, а трябваше да тича, за да не изпусне автобуса. Седна на предна седалка, като се стараеше да избягва нахалния поглед на чорлав старец, който смучеше портокал срещу нея и я разглеждаше с любопитство. Тя избърса длани в джинсите си и тихо помоли шофьора да я предупреди, когато наближи спирката й, след което се загледа през прозореца към нижещите се магазини, банки и ресторанти. Познати места, в които се бе хранила или пазарувала десетки пъти, помисли си тя, мъчейки се да прикрие усмивката, която не слизаше от лицето й, а сякаш ги виждаше за първи път.