Часът беше 15,55. Боби се смъкна надолу в седалката, без да изпуска от поглед мястото отвъд оживената 45-а улица. Без бинокъл беше невъзможно да наблюдава вътрешността на ресторанта от неговата позиция. А нямаше как да използва бинокъл, без да привлече вниманието върху себе си. Търговският център гъмжеше от народ. Майки, щапукащи бебета, батковци и каки, бизнесмени, тийнейджъри. Мъже, жени. От всякакъв вид, модел и калибър.
Точно в това беше проблемът. Той можеше да е навсякъде. Можеше да е всеки. Всички изглеждат подозрителни, помисли си Боби, наблюдавайки как един млад мъж разтоварва три пазарски плика, и трите пълни с прах за пране, в джипа си. През три редици от него един мазен тип на средна възраст, седнал във форд Ф150, смучеше нещо прилично на бира и разговаряше по мобилния си. И, разбира се, каза си той, може просто да седят там и да чакат оня, дето духа. Да губят ценно време, докато един луд на мили оттам рисува пореден портрет.
Боби потупа волана и отново погледна часовника си — 15,59. Не им оставаше друго, освен да чакат.
76
Мъжът пое дълбоко дъх, позволявайки на свежия, необичайно топъл за сезона въздух да изпълни дробовете му. Цялото му тяло тръпнеше, всяко сетиво бе изострено докрай, като на гладно диво животно, дочуло мекото блеене на обяда си, идващо от далечна ливада. В гимназията беше пробвал прах и захар на бучки, но _това_ — този естествен прилив на сили не можеше да се сравни с никакъв наркотик. Подуши въздуха. Долови десетки аромати — на изгорели газове, бор, бензин, горящи листа, телесни миризми, пържено месо, урина. Може и да го нарекат луд, но сякаш надушваше и нейното ухание. Някъде сред множеството. Нежно и леко — навярно си е пръснала „Паксънс Ноли“ и като че ли е примесено с мъничко бебешка пудра. А току-що измитата й лешниковокафява коса ухае на „Хърбъл Есънс малинова коприна“.
Джаниз. Името или е измислено от ексцентрична майка, настроена антиконформистки, или от тийнейджърка, която мрази скучното старомодно име Джанис. Момиче, което иска да е различно, като онези с имената Парис, Коко или Деми.
Набеляза си врата номер две. Едно момиче би поискало да бъде забелязано сред множеството. Той се подсмихна. _Нямам търпение да те забележа, сладка Джанис. Нямам търпение да те отрупам с внимание._
Джанизбейби. Дори името й беше като игрива мелодия. Затананика си — избра бавно и секси парче на „Ейч-Таун“ в стил ритъм и блус. Изтри потните си ръце в панталона. Като на Оскарите, предвкусването беше най-хубавата и най-лошата част на вечерта. Дали ще се появи? Дали ще изглежда като на снимката, или тя ще се окаже фалшива? Дали ще дойде с желание, или ще е подплашена от нещо?
Досега не се беше случвало — никога не бе имал проблем да ги качи в колата си. Но тази тревога присъстваше винаги. _Винаги за всяко нещо има първи път_ — обичаше да казва майка му. — _Тъй че бъди подготвен за всичко._ И той беше подготвен. Погледна към задната седалка, където бе оставил специалната си черна чанта. Тя съдържаше всичко необходимо. Трябваше само да я качи в колата. Качеше ли се, беше негова.
Ръцете му вече бяха направо мокри. Разбира се, тя можеше да не се появи изобщо. Това се _беше_ случвало преди. И го караше да побеснее. Подготвяше къщата старателно за всяко ново пристигане. И когато се окажеше напразно — когато го вземаха за глупак — минаваше дълго време, преди да се довери отново.
Взираше се в стъклената врата на оживения „Макдоналдс“. Тя се отваряше и затваряше безспирно. Мързеливи мамчета с кряскащите им деца бързаха да влязат вътре за поредното балансирано хранене с панирани пилешки хапки и пържени картофки. Дебелани оглеждаха менюто със снимки, сякаш за пръв път виждаха Биг Мак. Дали беше вътре? Дали гледаше през стъклената врата, търсейки го с поглед, представяйки си как изглежда? Дали се вълнуваше, че ще го срещне, както той се вълнуваше от срещата? Дали беше облякла нещо специално, както обеща? Дали се притесняваше? Или беше уплашена? Потните му ръце се разтрепериха неудържимо. Запали цигара с надеждата да се успокои. Току-виж я подплаши, ако не успее да се контролира. Ако трепери като болен от паркинсон, тя може да му избяга. Не, _със сигурност_ ще му избяга. А това ще бъде лошо. Много лошо.