— Окей. И ако той е бил или е Пикасо, тогава какво става… — Гласът на Сиро заглъхна.
Усети се прекалено късно.
Но Боби довърши мисълта му:
— … с момичетата, които продължават да са в неизвестност? Ще ги намерим. Бързо. Ето защо ни трябва самоличността му. Ще разнищим целия му шибан живот — парче по парче, докато не проследим всяка негова стъпка, откакто се е родил. Ако има останали живи — ако Лейни или други са все още живи — значи ги държи някъде. Трябва да има някаква връзка от ежедневието на този тип, която ще ни отведе там.
— При това положение не знам кой е по-добрият сценарий — изрази Хикс гласно мислите си. — Да знаем, че Пикасо е мъртъв и разпръснат, накъдето го е отвял вятърът, и че кошмарът е свършил, преди тялото му да ни подскаже кой е, и въпреки това да не знаем къде е скрил жертвите си…
— … или да знаем, че е жив и че ни прави на маймуни по новините — довърши изречението Зо, посочвайки с ръка навън през витрината на ресторанта към медийния цирк, струпан на паркинга, воден от най-новата и голяма медийна звезда на Канал Шест.
— Пак е някакъв избор — забеляза Майк Хикс, който се надигна с намерение да тръгва.
— Да, някакъв избор — повтори тихо Боби, докато наблюдаваше как ванът на окръжния съдебен лекар на Палм Бийч си проправя бавно път през суматохата по „Блу Хирън“, изчаквайки на червения светофар достатъчно дълго, за да позволи на въоръжената с камери тълпа да се втурне към него, преди да е поел обратно към службата.
80
Като малка Лейни не бе имала никакви приятелки. Не защото миришеше зле или никой не я харесваше, а защото когато родителите й се разведоха и преди Тод и майка й да се преместят в Корал Спрингс, през повечето време беше раснала при баба си в старовремския й апартамент в Делрей и наоколо нямаше деца, с които да си играе. Майка й работеше и нямаше време да я оставя при други деца; Лиза не искаше да играе с нея, а пък на Лейни не й се играеше с Брадли. Тъй че обикновено си играеше по цели часове сама с куклите Барби и детския комплект „Райски плаж“ зад съседната сграда на кварталния клуб и това й харесваше. Всъщност Лейни обичаше да се занимава сама. Харесваше й да чете сама или да гледа телевизия сама. Нямаше нищо против да е сама, за разлика от някои нейни приятелки, които се нуждаеха да имат някого до себе си като сянка. Сега Лейни ненавиждаше самотата.
Пак беше в тясната воняща стаичка. Той й беше оставил още малко кучешка храна и вода в ъгъла, но то беше само малка част от онова, което й бе оставил последния път, и тя отново беше гладна. Макар вече да бе свикнала да разпределя храната си на порции, нямаше кой знае какво за разпределяне — някакви две шепи храна на бучки. А този път го нямаше наистина, наистина много дълго. Не беше сигурна колко точно, но й се струваше по-дълго дори от предишния път. Беше започнала да си мисли, че няма намерение да се връща. Или ако има, нямаше да е заради нея. И както преди, започна да си представя какво ще е да умре от глад.
Но в момента повече от храната, от кока-колата и от млечните шейкове, повече от слънцето, даже повече и от майка й, Лиза или Моли, повече от всичко друго й липсваше Кейти. Липсваха й разговорите с нея, звука на гласа й. Липсваше й убеждаването на Кейти, че всичко ще се оправи. Липсваше й приятелката й. А дълбоко в себе си знаеше, че едва ли някога ще чуе отново гласа й.
Може да има още десетки стаи като тази, в която беше затворена, още десетки стени със студени, ужасяващи вериги на тях. Като зандан с кули и килии за мъчения. Подобно на сложния лабиринт, построен под римския Колизеум, за който учиха по история. Както бе казала Кейти, имаше и други — други като тях — някъде наблизо. Една, две, двайсет — нямаше представа колко на брой. Понякога до слуха й долитаха далечните им приглушени викове или плач, но зад стената до нея вече нямаше никого. Нямаше с кого да си приказва или поне да чува човешки глас. Нямаше кой да я спира да не полудее напълно.
А той… Изчадието, изродът, вече я ненавиждаше. Вече въобще не разговаряше с нея — нямаше дори шепот или сумтене — и вече не стоеше в стаята да я наблюдава както преди. Това я радваше, но в същото време и ужасяваше. Не беше чувала гласа на Кейти, откакто той влезе при нея и явно е открил голямата издълбана дупка. И макар да си налагаше да не мисли какво се бе случило с приятелката й, не успяваше да пропъди напълно тази мисъл от съзнанието си. Всеки път, когато положеше глава на пода и затвореше очи, цялата ужасяваща гледка се разиграваше в ума й отново и отново: красиво момиче с мръсни ръце, чието тъничко тяло се провира през тясна кална дупка към слънчевата светлина от другата страна — като Алиса в страната на чудесата. Краката й вече са се измъкнали навън и ритат по зелената трева, остава само да провре тялото и главата си и ще бъде на свобода. Но Изчадието я открива и натиква обратно в ада с гнусните си, космати като паяци, мазолести ръце. Сантиметър по сантиметър успява да натика Кейти обратно вътре. Тя рита, крещи и се моли, но всичко е напразно. Изчадието е прекалено силно и гневно. Дупката се смалява все повече и повече, докато се затвори напълно, докато слънчевата светлина изчезне и мракът отново изпълни мислите на Лейни.