— Какво? Кога? — попита възбудено той.
— Не се спускай към колата, Боби. Сиро, Лари и Весо вече са в дома му. Стефани Гравано е издействала заповеди. Кели, Маккриндъл, Карера и Кастроново нищят съседи и работодатели. Всички са впрегнати. Ти не участваш. Казвам ти какво става като на приятел, защото не ми се ще да седиш там, да броиш тиктаканията на кухненския часовник, сякаш е бомба, и да си мислиш, че не знаем нищо. Че не работим по случая. Ще те държа в течение, защото си брат и ако ролите ни бяха разменени, аз също щях да искам да знам… и щях да очаквам от теб да ми кажеш.
— Кой е той? — попита Боби.
Зо въздъхна.
— Името е Джеймс Ролър, двайсет и осем годишен бял мъж от Роял Палм Бийч. С две присъди като пълнолетен: за кражба в жилище през 1999 година и опит за изнасилване през 2002 година, за които е излежал осемнайсет месеца в щатски затвор. Жертвата в този случай е била петнайсетгодишна. Той е поддържал, че е имало съгласие, жертвата е отрекла, а пощальонът, който го е издърпал от нея на безлюдната алея, явно се е появил точно навреме. Жертвата е била с опетнено минало и щатът е пледирал освобождаване. Бил е пуснат от „Рейфорд“ в началото на 2004 година. Дал е ДНК проби и по двете престъпления, тъй че изскочи от базата данни още с вкарването му вътре.
— Искам да…
— Знам какво искаш да направиш — прекъсна го Зо. — Но в момента си в отпуск, тъй че не прави глупости. Всички работят по случая. Всички до един. Ще я намерим, ако можем. Докато разговаряме, момчетата преобръщат къщата близнак и разпитват младата му майка. До пет часа следобед ще знаем всичко, което има да се знае за него.
— Как изглежда?
— Точно както го описа ченгето под прикритие: кестенява коса, кафяви очи, висок сто седемдесет и осем сантиметра, осемдесет и четири килограма.
— Какво откриха в къщата? Има ли вече нещо?
— Живеел е сам. Дотук само майонеза и бира в хладилника. Няма компютър нито в неговия дом, нито в дома на приятелката му, но смятаме, че може да е сърфирал в мрежата от местната библиотека, която е просто зад ъгъла до дома му. Или по-вероятният сценарий — да е използвал лаптоп, който е бил в колата с него и вече е стопен заедно с асфалта.
— Картини? Снимки? Учил ли е рисуване? Кой е тоя тип, по дяволите? Трябва да има нещо друго, Зо.
— Видяхме трудовото му досие. Работил е в магазин за художествени материали „Пърл Пейнт“ във Форт Лодърдейл през деветдесетте години. Към пет часа вече ще мога да ти дам повече отговори. Все още нищо не крещи да е Пикасо, но пък и нищо не го изключва. Градим образа парче по парче. Може да е имал цяло тайно ателие някъде. Ще разберем, Боби. Ако има такова, ще го открием. И ако държи Кейти, ще намерим и нея.
Боби затвори телефона и удари стената с юмрук. За съжаление, болката в ръката не облекчи болката в сърцето му. А на стената в дневната остана дупка. Лу Ан го зяпаше опулена от вратата на кухнята.
— Разполагат с име — обясни той тихо, виждайки по изражението на лицето й, че беше чула всичко. — От Роял Палм Бийч е, в община Палм Бийч. Джеймс Ролър. На двайсет и осем години. Съден е за сексуално насилие.
Лу Ан пое дълбоко въздух и тялото й се разтрепери. От чашата с кафе, която държеше в ръката си, се разляха едри капки кафе върху дървения под.
— Ти ще участваш ли? — прошепна тя.
— Аз съм в отпуск. Наредено ми е да стоя настрана.
— Ти няма да останеш настрана, нали? Ще приключиш тази история, нали?
— Да, точно така.
Той прекоси стаята и я прегърна. Тя зарови лице в гърдите му и заплака — нещо, което й се случваше често през изминалата седмица.
— Трябва да бъда сигурна — прошепна тя. — Не искам само да предполагат, че е бил той. Искам да го зная със сигурност…
— Шшшш — успокояваше я той, галейки косата й. — Аз ще разбера, Лу. Ние ще знаем. По един или друг начин, но ще знаем.
— Не мога, просто не мога… искам да изляза оттук, Боби.
— Ако се окаже той, момчетата, дето пазят отпред, ще се върнат по домовете си и ти ще можеш да излезеш.
След доставката на цветята Полицейското управление на Броуард постави двайсет и четири часова охрана, която да наблюдава къщата и Лу Ан. Дори Фокс, колкото и да беше отмъстителен, не изтегли хората.
— Ще можеш да се върнеш на работа, да заживееш нормално. — Думата прозвуча странно.
Нищо вече не можеше да бъде нормално.
— Ако те я открият… ако тя е… мъртва… — произнесе Лу Ан, преглъщайки думата. — Искам да се преместя. Не искам да живея повече тук. Тук, в близост до това.
Боби не беше съвсем сигурен какво точно имаше предвид Лу Ан. Преди шест седмици би си помислил, че „тук“ определено включваше там, където е той. Нещата помежду им се бяха подобрили след сътресението на Лу Ан, но като я слушаше сега, не беше толкова сигурен, че и тя мисли същото. Загледа се в нея.