_Къде, по дяволите, беше той?_
Нямаше време да обмисля стратегии. Нямаше време да се тревожи за себе си. Когато огънят стигне тавана, покривът вероятно ще се срути. Пластовете на къщата ще пропаднат етаж по етаж. Позабърса смъдящите си от пушека очи.
_Мисли, Боби, мисли. Къде може да ги държи? Къде могат да се намират те, по дяволите?_
Сети се за ръцете на неизвестната — за пръстта, която се беше набила толкова силно под ноктите, че беше издълбала кожата й. Беше ровила с нокти изход от гробницата си…
„Добре дошли в Бел Глейд!
Неговата земя е неговото богатство!“
Долу.
Подземие.
Но във Флорида няма подземия, нали? Има плитки мазета. Къде може да е избата, мамка му?
Той застана прав до стената, обгърна я с ръце и взе да се придвижва покрай нея, докато стигна до кръгло преходно помещение. И тук подът беше задръстен от вързопи със стари вестници и кашони с боклуци. Озърташе се във всички посоки за психопат, забулен в гъстия дим. Очите му сълзяха, задавяше се. От преходното помещение премина в нещо, което трябва да е било трапезарията за закуска на гостите на хотела. Няколко малки масички бяха изтикани до отдалечената стена. Върху тях имаше натрупани столове. Огромно червено плюшено кресло „Чипъндейл“ със странични облегалки за главата стоеше обърнато с лице към тъмна камина с дъбова облицовка, а протритият му гръб гледаше към Боби и входа на преддверието. От двете страни на камината бяха изложени на показ стативи с три рисунки. Портрети. Пресъздаващи зловеща смърт в стила на Гейл Сампсън, Розали и Розан Боганес и последните мигове на неизвестната.
Боби пристъпи предпазливо. Успя да различи млечнобяла ръка върху страничната облегалка. Върхът на мокасин върху килима. С насочен пред себе си пистолет се приближи до креслото.
В него като приветствие на привидение от Къщата на духовете седеше Марк Фелдинг с костюм и вратовръзка, с провесена на врата му журналистическа карта от Канал Шест и Библия в скута. Върху Библията лежеше пистолет. Облеченият в ръкавица пръст на Фелдинг беше все още на спусъка.
Не виждаше лицето му.
Шибаният страхливец се измъкна прекалено лесно, помисли си Боби с омерзение и ритна крака на мръсника, за да се увери, че е мъртъв. Тялото се килна напред.
Подмина останките на Фелдинг и се вмъкна в огромната кухня. Предлаганите легло и закуска предполагаха допълнително помещение за хранителни припаси, реши той. Може би изба за зеленчуци или винарска изба. Или килер за провизии. Имаше време само за едно предположение и се спря на последното. Огънят вероятно беше стигнал тавана. В този момент помисли за дъщеря си.
_— Виж, тате, ти си известен! Ти си герой!_
_— Но дали съм твоят герой, Кит-Кат?_
_— Винаги, тате…_
Надяваше се заради нея да е направил правилния избор.
До хладилника имаше врата. Той се спусна към нея и я отвори със замах.
Беше килер. Все още пълен с тонове тенекиени консерви и буркани, пълни с нещо, което се надяваше да са стари плодове, останали неизхвърлени с години. Проклятие. Той се озърна с отчаяние из кухнята. Къде може да е вратата към зимника?
— Полиция! Полицията е! — викна отново, обикаляйки из стаята като животно в клетка.
Не оставаше почти никакво време.
— Има ли някой тук? Илейн Емерсън? Лейни? Кейти? Кейти, тук ли си? Чува ли ме някой? Има ли някой? Проклятие! Отговорете ми де! — замоли се той.
И за негова изненада някой му отговори.
86
— _Полиция! Полицията е!_
Гласът се чуваше съвсем слабо. Но се приближаваше.
— _Обадете се, ако ме чувате!_
Почти едновременно, чувайки гласа, Лейни надуши дима. Мирисът също беше много слаб, но се засилваше.
Над главата й трополяха стъпки и Лейни се разтрепери. Буквално беше парализирана от вледеняващ страх, който скова тялото й в тъмния ъгъл. Помисли за онзи момент, когато с Кейти бяха убедени, че ги спасяват, а всъщност Изчадието се бе завърнало след дълго отсъствие. След това отведе Кейти. А Лейни даде обещание винаги да бъде послушна, тъй като не искаше да отведе и нея. Независимо колко много желаеше да се прибере у дома, се ужасяваше от мисълта да напусне с писъци като Кейти.
— _Полиция!_
Сигурно беше номер. Някакъв тест, нищо друго. Изчадието проверяваше дали ще бъде добра. Дали ще удържи на думата си. Това е.
Но пък имаше дим. Определено беше дим, при това не от цигари. Нито от изгорени листа. Това беше тежък, задушлив дим, като онзи на Великден, когато брат й беше подпалил ръкавицата за фурната. Не беше нетърпим, но определено съществуваше.