Ръцете й се стрелнаха към превързаните й очи. Какво трябваше да направи? Ако наистина беше полицията и тя не им се обади?
В съзнанието си чу гласа на Кейти. Думите й звучаха толкова високо и ясно, колкото когато ги произнесе възбудено преди месеци, седмици или дни.
_Може някой да е дошъл да ни спаси! И ако не вдигаме шум, ще си тръгнат и никога няма да ни намерят. Викай! Викай с мен, Лейни, за да ни чуят! Ние сме някъде под земята и няма да ни открият, ако не викаме!_
Лейни опипа плътната лепенка. Паниката й растеше. Ами ако димът беше опасен? Ако имаше пожар? По-лошо от умирането от глад беше да изгори жива…
Тя се премести до вратата и прилепи ръка до нея, за да провери дали е гореща, както ги беше учил пожарникарят, който ги посети в пети клас. Не беше гореща. Но не можеше да сбърка мириса на дим. Тя положи глава на пода до процепа под вратата и вдиша. Определено се промъкваше под вратата.
_Викай! Викай с мен, Лейни!_
— Тук съм… — извика Лейни, без да смее да повиши глас.
Затаи дъх и се ослуша за дишането на Изчадието пред вратата, доволно от коварството си. Стегна се в очакване вратата да се отвори.
Но тя не се отвори. Не се чу и гадният му кикот.
_Викай! Викай с мен, Лейни, за да ни чуят! Няма да ни открият, ако не викаме!_
Най-лошото в момента бе да извърши половинчата глупост. Или ще бъде хваната и наказана и бездруго, или никога нямаше да бъде намерена. „Не можеш да плуваш и да не се намокриш — обичаше да казва баба й. — Гмуркай се и го направи както трябва!“
— Тук съм, вътре! Помогнете ми! — изкрещя тя с всичка сила, както не беше викала досега. — Под земята съм! Тук долу!
_И ако не вдигаме шум, ще си тръгнат и никога няма да ни намерят!_
— Тук съм, вътре! Помогнете ми! — изкрещя отново тя, този път блъскайки по вратата с двата юмрука, колкото сила имаше.
Тогава вратата се отвори със замах и тя политна напред в мрака.
87
Просна се по очи на мръсния под. Сви се от страх и отбранително покри главата си с ръце в очакване Изчадието да се изсмее. Или да зашепти. Или да направи нещо ужасно. Но нищо не се случи, абсолютно нищо.
Нямаше Изчадие, но нямаше и полицай. Никакъв спасителен екип. Нямаше никого. Вратата просто се отвори, когато започна да удря по нея. Или някой я беше отключил, или беше разхлабила пантите с блъскането. Или Кейти — където и да се намираше — й подаваше ръка и й изпращаше послание. Последната мисъл я накара да се усмихне.
Мирисът на пушек вече беше много силен. Трябваше да се измъкне оттук. Знаеше го инстинктивно. И нямаше да успее, ако не вижда накъде върви. Вдигна ръце към лицето си и с рязко движение отлепи превръзката и пластмасовите наочници, които той беше залепил за лицето й, защото не слушаше, както я бе предупредила Кейти. Усети как меката и нежна кожа около очите и клепачите й се обелва заедно с превръзките. Болеше, сякаш отлепваха десетки лепенки от най-тежките рани. Но нямаше време за плач. Ако не се спаси оттук, кървящите клепачи щяха да бъдат най-малкият й проблем.
Тя премрежи очи и бавно ги отвори, примигвайки няколко пъти като новородено кутре. Страхливо опипа с пръсти лицето си — имаше клепачи. Това беше хубаво. И макар че можеше да види само неясни сенки, все пак имаше очи. А това беше най-хубавото.
— _Полиция! Полицията е!_
Гласът се беше върнал. И звучеше сякаш точно над главата й.
— _Илейн Емерсън? Лейни?_
— Това съм аз! Аз съм Лейни!
Сълзите й потекоха. Писъците й бяха спаднали до дрезгав шепот.
— Кейти? Кейти, там ли си? Кейти!
Той търсеше и Кейти!
— Има ли някой тук? Чува ли ме някой? Има ли някой?
Тя изтри лице и си пое дълбоко въздух. _Този път не се прецаквай, Лейни!_
— Аз! Чувам ви! Тук съм, долу! Аз съм тук, долу! — извика тя. — Помощ!
Последва кратка пауза, която й се стори като цяла вечност.
— Чувам те! Полицията е! Ние сме тук! Искам да проследя гласа ти. Продължавай да викаш!
— Помогнете, моля ви се! — изпищя Лейни, лазейки на четири крака.
Стигна пипнешком до стена и я последва с ръце. Отнякъде идваше слаба, мъглява светлина.
— Господи! Тук долу има пушек!
После гласът секна. Просто секна.
— Ехо? Още ли сте там? Полицай! Господине! Помогнете ми!
Нямаше отговор.
Тя се разплака.
— Тук долу съм!
Стената свърши. Тя пропълзя през някакъв праг. Нямаше смисъл. Не виждаше нищо, а пушекът изгаряше гърлото й. Тогава ръцете й напипаха чифт обувки и тя се протегна нагоре, напипвайки крака. Прегърна ги здраво с двете ръце.