— Помогнете ми! — изплака тя.
По тялото й се разля облекчение. Не бе изпитвала такава радост от прегръдката на друго същество.
— Моля ви се, помогнете ми! — успя да прошепне тя с глъхнещ глас и изчерпана борбеност.
— Разбира се — отвърна й шепотът. — Разбира се, че ще ти помогна.
Изчадието клекна до нея и погали главата й.
88
Той избута бурканите с провизии на пода и заопипва пътя си към дъното на килера. Боби не беше истински религиозен, но в момента се молеше, докато пръстите му пробваха за отверстие, процеп или някакъв таен проход. Коленичи и заопипва пода. Не оставаше никакво време. Чуваше слабия глас, който викаше някъде отдолу. Молеше за помощ.
— Моля те, Господи, нека да я намеря! — викна той на висок глас. — Не позволявай да свърши по този начин! Не може да свърши така!
Дали беше намеса на Провидението, или чист късмет, че пръстите му го отведоха до вдлъбнатината в пода, не можеше да каже. Но и не го прие за даденост.
— Благодаря ти, Боже… — промълви той, като издърпваше дъската на пода.
Беше тайна врата. Надзърна надолу към непрогледния мрак. Вонята на плесен и гнилоч надвиваше дори лютивия дим. Миришеше на смърт.
— _Още ли сте там? Полицай? Господине?_
Гласът продължаваше да е леко отдалечен, но определено идваше от дъното. Той се смъкна с краката надолу в отвора, без да знае колко е дълбоко и какво го очаква там в тъмнината. Чуваше единствено детския вопъл и това беше достатъчно.
Приземи се на краката си върху твърда пръст, изтърколи се на едната страна и удари рамото си в дървена колона. Намираше се под къщата. До тайния вход на тавана беше подпряна подвижна стълба. Малки оранжеви крушки висяха на електрически кабели, закрепени безразборно към измазани с хоросан стени, които продължаваха да се вият навътре в мрака като лабиринт. Тунели. Някой беше изградил тунели под къщата. Мили боже…
Боби напипваше пътя си по стената през слабо осветената димна завеса, навеждайки главата си, докато се придвижваше напред, защото височината на тавана намаляваше. Имаше твърде много странични проходи и безчет завои. Колко ли помещения се побираха тук?
Тогава чу писъка, който накара сърцето му да спре, докато се придвижваше напред в черния клаустрофобичен лабиринт, молейки се отново да се случи чудо и да се насочи към правилното място.
89
Лейни изпищя.
— Сега вече виждаш ли ме? — попита Изчадието, чиито потни пръсти пълзяха по лицето й, придърпвайки го все повече към своето. — Хубаво ме огледай, защото аз съм очите за слепите и краката за сакатите…
Боби повдигна дулото към тила на Марк Фелдинг.
— Отдръпни се от нея — заповяда той.
Таванът в тясното, прилично на пещера помещение беше много нисък. На някои места падаше под сто и осемдесет сантиметра — там, където подът на горния първи етаж се беше слегнал и пропаднал.
— Или ще направиш какво? — чу той овладяния, но възбуден отговор.
— Няма да го кажа втори път.
— Не бъди толкова сигурен. Защото ще искаш да узнаеш какво съм направил с дъщеря ти.
Боби наведе дулото и изстреля единичен куршум в рамото на Фелдинг в миг на неудържима ярост. Репортерът изкрещя от болка и изненада при разкъсването на мускула и костта. Той падна по гръб и се затъркаля от болка в пръстта, сграбчил кървящата си ръка.
— Не, няма — отвърна Боби.
Малката фигурка на пода държеше ръцете си над главата и крещеше. Фелдинг опита да се изправи, но Боби го блъсна в стената и застана между репортера и момичето. Метални окови издрънчаха като верижни камбани. Фелдинг удари главата си в ниска греда с тъп звук.
— Стой долу — нареди Боби на Лейни. — И покрий главата си с ръце.
После отново насочи вниманието си към звяра до стената.
— Къде е тя?
Фелдинг изквича.
Боби отново повдигна глока и изстреля нов куршум в другото рамо на Фелдинг.
— Казах ти, няма да питам повторно.
Репортерът се замята като риба на сухо, виейки от болка, като се оттласкваше от стената, при което удряше главата си в гредата.
— Шибай се! Шибай се! Шибай се! — изпищя той.
Воят на сирените се приближаваше скоростно. Пожарната най-сетне пристигаше.
— Къде е дъщеря ми? — попита настойчиво Боби.
— Искаш да кажеш скъпото съкровище Кейти? — изкиска се Фелдинг, срутвайки се до стената, с тяло, опасано във вериги. — Малката дъщеричка, която така и не заведе вкъщи, нали, татенце?
Боби стреля отново. Този път отнесе коляното.
— Не ми останаха части на тялото. Къде е тя?
— Той я отведе! — извика Лейни с тънък разтреперан глас. — Той отведе Кейти!