_Първата й целувка…_
Това беше. Тя отвори със замах мобилния телефон и трескаво набра Моли. Крачейки напред-назад из паркинга, навиваше дръжката на чантата си, докато я усука.
Отговори й гласовата поща.
— Здрасти, Ем, аз съм — започна възбудено Лейни. — Сигурно си на урок по пиано, но ми се ще да беше вдигнала! Имам нещо толкова… Никога няма да се сетиш къде съм! Никога!
Колата беше спряла зад нея толкова безшумно, че дори пръснатият по асфалта чакъл не изхрущя. Първото, което чу, бе гласът му.
— Лейни?
Тя буквално подскочи в ботушките на сестра си. Не й остана време да довърши. Нито да мисли. Това беше моментът, тук и сега.
— Трябва да тръгвам — прошепна тя в телефона. — Виж, недей да отговаряш на обаждането. Не искам телефонът ми да звъни. Ще ти се обадя след около два часа.
Сетне облиза устни, за да станат по-бляскави, пое си дълбоко дъх и се завъртя, за да се запознае с абсолютно страхотния тип, когото буквално сънуваше през последните седмици.
Пепеляшка се канеше да срещне своя принц. Време беше балът да започне.
8
— Здрасти — поздрави тя през полуотворения прозорец на колата, опитвайки се небрежно да развие усуканата дръжка на чантата си.
Беше почти тъмно, а прозорците бяха с тъмни стъкла като на лимузина. Трудно виждаше вътре в сумрака.
— Не чух кога си спрял.
— Как е? — отвърна той меко.
Лицето му бе неясно, отчасти заради бейзболната шапка и тъмните очила, но тя успя да зърне блясъка на мегаватовата му усмивка и коленете й отмаляха. Светлорусата му коса бе разпиляна под шапката, едва докосвайки раменете. Облечен в тясна черна тениска с дълъг ръкав и тъмни джинси, остатъкът от тялото му се сливаше като хамелеон с напълно черния интериор. Той махна с ръка към вратата.
— Скачай вътре.
И тя го направи.
Плъзна се на седалката за пътници, гладка като крилата на пеперуда, но леденостудена. Вътре миришеше на нова кожа и стар дим. И на „Пако Рабан“, любимия одеколон на Тод. Тя веднага пропъди мисълта от главата си. Вторият й баща беше последното нещо, за което й се мислеше в този момент.
— Приятна кола — произнесе тя с усмивка, като затвори вратата.
Наведе се, за да нагласи небрежно чантата в краката си така, че Робърт Патинсън да бъде с лицето надолу. Идеше й да се застреля, задето беше забравила да смени чантата.
— Благодаря — отвърна той.
Прозорецът се затвори с плъзгане нагоре и той включи радиото. Лейни разпозна песента от филма „От тринайсет ставам на трийсет“. Това беше „Трилър“ на Майкъл Джаксън.
Що за особняшка песен, помисли тя. Кой, по дяволите, слуша Майкъл Джаксън, ако не е на възрастта на родителите й? По-скоро би очаквала „Линкин Парк“ или „Дъ Фрей“, любимите банди на Зак. Може би го беше пуснал заради духа на Хелоуин — като въведение към филма. Господи, каза си тя, моля ти се, моля ти се, дано не е някой отвеян особняк.
— Дават „Зомбиленд“ в няколко кина — съобщи Лейни. — Най-ранната прожекция е в шест и десет в „Магнолия“, малко по-нагоре оттук. А може да идем и в мола от седем и петнайсет.
Имаше още няколко близки кина, ако човек е с кола, но за тези двете беше сигурна, че няма да върнат някой сополанко на филм с „ограничен достъп“, стига да си е платил билета.
— Става.
„… Започваш да викаш, но ужасът сковава вика, преди да си го произнесъл…“ — пискаше Майкъл Джаксън по радиото.
— Искаш да отидем от 7,15 ли? Тогава, ммм, завий наляво като излезеш от паркинга. Знам как се стига дотам, но първо трябва да излезем на булевард „Атлантик“ — изсмя се нервно тя и заоглежда таблото на колата. — Надявам се, че имаш навигационно устройство на това нещо. Приятелките ми казват, че съм топографски неориентирана. Случвало ми се е да не мога да си намеря личното шкафче в училище.
На волана беше монтирана изпъкнала буква „L“ в метален обков. Лейни я позна от колата на бащата на Моли. Той караше лексус.
„… Ще те полазят тръпки, тръпки, тръпки тази нощ! И няма кой да те спаси от лапата на звяра…“
Искаше да го попита защо не е с беемвето, но това й прозвуча тъпо. Беше си тъпо. И лексус беше хубава кола. Може би даже още по-хубава. Взе да си играе с пръстена на ръката си. Надяваше се разговорът да не върви толкова зле през цялата вечер. Моли беше по разговорите, не тя.
— Гладен ли си? — попита Лейни, когато излязоха от паркинга и взеха десен завой към Рок Айлънд. — Можем да идем до фуд корта в мола, ако искаш.
Това беше идеалният вариант, реши тя. Имаше голям шанс там да попадне на познати от „Рамбълуд“. Може би дори на Мелиса или Ерика.