Дървените стени над главите им внезапно изскърцаха с мощно стенание, последвано от гръмотевичен трясък. Покривът току-що се беше срутил. Единичните крушки по тавана, които хвърляха мъждива светлина в лабиринта от тунели в зимника, примигнаха и изгаснаха. Възцари се непрогледен мрак.
— Задай ми друг въпрос — изкряка Фелдинг в тъмнината.
Боби чуваше как се мята и гърчи на пода.
— Каквото искаш. Питай каквото искаш. Давай! Питай ме!
— Хайде стани! Да тръгваме, миличка! — Боби върна глока в кобура, пресегна се надолу и вдигна слабото телце в ръцете си.
Тя обви ръце около шията му в здрава хватка и зарови лице в гърдите му.
— Аз съм Лейни — произнесе тя тихо.
— Знам, защото те търсех — отвърна й Боби.
— Май не ти остава време, суперспециален агент Дийс — изломоти Фелдинг в мрака.
— Все още имам — отговори Боби, напипвайки пътя си обратно по стената; сети се да наведе глава, когато навлезе в тунела, висок метър и двайсет, който отвеждаше към тайната врата и подвижната стълба. — Но твоето изтича.
Подметна през гръб:
— Добре дошъл в ада. Надявам се да ти бъде достатъчно горещо.
90
Искаше му се да се върне. Искаше му се да претърси всеки сантиметър от разклонения плесенясал зимник, който Фелдинг беше превърнал в затвор. Знаеше, че има още помещения, още тайни, още жертви. Но нямаше повече време.
Когато стената свърши, той се пресегна към стълбата и с Лейни на ръце се заизкачва по нея към килера. През квадратния отвор на пода успя да види, че все още имаше кухня. Вторият етаж не се беше срутил върху първия. Разполагаха само със секунди.
Помогна на Лейни да се измъкне първа.
— Бягай при прозореца! Бързай! — изкрещя той.
Не можеше да диша.
— Не виждам! — изпищя Лейни.
И той не виждаше нищо. Димът беше черен, а топлината изгаряща. Изкачи се след нея и грабна ръката й в своята. Бутна я на земята.
— Стой близо до пода! Следвай ме!
Пълзейки на колене, той се придвижваше като боец към задната част на къщата и издърпваше Лейни зад себе си. В къта за закуска беше забелязал еркерен прозорец. Пресегна се пред себе си в черния дим и напипа стъклото.
— Господи! — изкрещя един пожарникар от прозореца. — Назад! Отдръпни се назад! — изкомандва той, като строши прозореца с брадвата си.
По главата на Боби се посипаха стъкла, след което последва оглушително съскане от нахлулия кислород, а димът се устреми навън.
— Изкарай ги навън! — изкрещя друг огнеборец отнякъде.
Боби различи фигура, която му махаше да се приближи. Да бърза. Пожарникарят на прозореца се пресегна през счупеното стъкло и пое отпуснатото тяло на Лейни от ръцете на Боби. Със сетни сили успяваше да се държи на колене. Някакви ръце се протегнаха и издърпаха и него.
Други двама огнеборци се спуснаха към тях. Единият вдигна Боби, а другият Лейни и като нарамиха телата им, се спуснаха през гъстото тръстиково поле към предната страна на къщата. Наоколо беше пълно с пожарни коли. Нощното небе беше огряно от червени и сини светлини и ярки оранжеви пламъци.
Боби се обърна още веднъж назад към огнения ад, озарил нощта. Около него разлюлените редове от захарни тръстики шумоляха възбудено от повеите на бриза. Бурята, която беше видял да се задава, бе вече тук. Светкавици трещяха и пронизваха небето напосоки недалеч оттам.
_Той я отведе! Той отведе Кейти!_
Боби затвори очи точно когато Къщата на ужасите се сгромоляса.
91
— Как се чувстваш тук, Пастире?
Зо Диас стоеше надвесен над болничното му легло в тъмносив костюм с черна копринена вратовръзка, стискащ букет цветя в грамадните си ръце. Гледката беше направо сюрреалистична и за момент Боби си помисли, че е мъртъв. Щеше му се да отговори с хаплива закачка, но говоренето беше прекалено болезнено въпреки всички лекарства, с които беше натъпкан. Току-що го бяха преместили от интензивното отделение по изгаряния, където през цялата нощ беше на включен вентилатор. Можеше само да кима.
— Сигурно се кефиш, Лу Ан — разсмя се Зо. — Той не може да говори. Не е ли това сбъднатата мечта на всяка жена?
Лу Ан пое цветята и отиде да ги натопи в допълнителното пластмасово шише, което сестрите бяха оставили върху нощното шкафче. Стаята беше пълна с кошници цветя, букети и балони, на повечето от които Зо вече беше успял да се подпише.
— Смятах, че това е мъжка фантазия, Зо — отвърна Лу Ан със слаба, уморена усмивка. — Ние искаме мъжете ни да говорят повече. Да ни казват за какво си мислят. Явно не гледаш Опра.
— Хммм… значи, ако дрънкам повече, това ще направи Камила щастлива? Аз пък си мислех, че е искрена, когато ми казва да млъкна. — Той придърпа един стол до леглото и лицето му стана сериозно. — Ти си един кучи син с голям късмет, така да знаеш. Трябваше да си мъртъв, приятелю.