Как ли не, помисли си с горчивина Деби. Сигурно беше пиян и чукаше оная, новата колежка в някой мизерен мотел в Лодърхил, а може и върху хавлия на плажа или на задната седалка на колата. Рецепционистката Мишел, за която той се кълнеше наляво и надясно, че не работи в офиса му, въпреки че точно тя вдигна телефона вчера, когато Деби се обади, за да направи проверка.
Деби разтри пулсиращите си слепоочия и запали нова цигара. Огледа се из семейната дневна, пълна с боклуци, направени и непочистени от децата, сред които купички със спечени остатъци зърнена закуска от сутринта, видеоигри, дрехи и камари смачкани листове от тетрадки, извадени от чантите и захвърлени където сварят. Когато Лиза все пак решеше да се прибере вкъщи, обичаше да хвърля всичко, което не й се обличаше, или мъкнеше, където й попадне. А и другият принц в дома — Брадли. Благодарение на мъжкарската максима на баща му, че домакинската работа е женска, той не си помръдваше пръста даже и лайната си да почисти. След поредната деветчасова смяна ето какво заварваше Деби, когато се прибираше вкъщи — разхвърляна къща, мърсуващ мъж и деца, които изцеждаха до капка цялата й жизнена енергия. И, разбира се, нито капка уважение. А сега, след като вече бе преминала през най-лошото с голямата си дъщеря, или поне се надяваше, Илейн й сервираше ново изпитание на търпението. Тя тръсна глава и шляпна вестника от дивана. Не такъв трябваше да излезе животът ти, сякаш чуваше майка си да припява от коридора.
Роузи, женският златен ретривър на децата, влезе в стаята с голямо плюшено мече между зъбите и сгуши глава в скута на Деби. Роузи крадеше всеки захвърлен чорап или плюшено животно в къщата. Този път това беше опърпаното старо мече Клод, което бе завлякла от леглото на Илейн. Лейни никога не заспиваше без него. Голямо момиче, а все още й трябваше мече, за да заспива. Деби пропъди лошите мисли, които насилствено си проправяха път в главата й. Тя набра цифрите по безжичния телефон, но все още се чудеше да се обади ли на полицията. Припомни си от перипетиите с Лиза в какво се превръща животът ти, стигне ли се веднъж до полицаи. Намесят ли се, измъкване няма. Никога. Вместо това отново набра мобилния на Тод.
— Къде се мотаеш, по дяволите? — изрева тя в телефона, когато чу гласа на съпруга си да казва да остави съобщение след сигнала и че ще се прибере при първа възможност.
_Веднага щом сляза от моята невидима рецепционистка с големи цици, която не се казва Мишел, със сигурност ще отговоря на обаждането ти. Биииип._
Сигурно е останала да спи у новата си приятелка, реши Деби. Как й беше името? Онази, с която Лейни отиде на кино? Карли? Карън? Май така беше. Даже може и да й е казала, че ще преспи у тях. Тази сутрин беше такава лудница, докато всички се изнесат от къщата, включително и тя, за да иде на работа, и може би просто е забравила, че Илейн я е предупредила. Това е всичко. Тогава защо не отговаря на мобилния си? Отговорът на този въпрос беше лесен. Защото никога не си прави труда да го зареди, ето защо. Това не беше изненада.
Деби издърпа Клод от устата на Роузи и изтри слюнката й в ръкава на пеньоара си. Довърши остатъка от бирата на един дъх и отвори нова бутилка от преносимия хладилник до дивана. После усили звука на телевизора, като люлееше разсеяно в ръцете си раздърпаното мече тъкмо когато Конан О’Браян започна обичайния монолог, а часовникът в коридора отброи още половин час от живота й.
10
„Ето така започват кошмарите. Или може би свършват.“
Род Стърлинг, „Зоната на здрача“
Боботене на електрическа косачка досами прозореца на спалнята му разбуди специален агент-инспектор Боби Дийс от Правозащитната агенция на Флорида (ПАФ) от необикновения сън, в който най-сетне бе потънал. В продължение на няколко секунди замаяният му мозък се мъчеше да свърже този звук със странната игра на голф, в която участваше с починалия си баща. Може да е пазачът на игрището, който коси отдалечен терен при осемнайсета дупка? Или е нисколетящ реактивен самолет? Грохотът постепенно заглъхна и възбудената тълпа затаи дъх, когато баща му се наведе за замах със стика за голф…
В този момент съседът отново включи косачката.
Нямаше смисъл. Боби повдигна единия си клепач. Слънчевите лъчи, процеждащи се през спуснатите щори, бяха придобили бледорозова окраска. Той погледна към часовника на нощното шкафче: девет и половина сутринта. Едва тогава си спомни, че е неделя.
Обърна се със сумтене и новата книга на Джон Гришам, с която се беше приспал, тупна на пода. Мястото на жена му в леглото беше топло, но празно. Той чу вратата на банята да се затваря с меко щракване. Душът потече след няколко секунди. Болничната смяна на Лу Ан започваше едва в десет часа, но особено през уикендите тя обичаше да става малко по-рано, за да си изпие кафето и да прочете вестника в служебното барче, преди да застъпи смяната в Спешно отделение, претъпкано със съботни пияници и пострадали в пътни катастрофи.