Настъпи кратко, напрегнато мълчание.
— Знаеш за какво говоря — обади се Зо, когато Боби не отвърна.
— Къде да дойда?
— Да се срещнем в къщата. Ще поговориш с родителите да добиеш представа. Ако не си доволен от това, което чуеш, потърси помощ. Адресът е 11495 северозапад, 41-ва улица. За твое сведение, това е сектор 45.
„Сектор 45“ означаваше кодирано „на майната си“. Корал Спрингс беше пръснато предградие, появило се на място, което до неотдавна се водеше „никъде“. Достигаше до Евърглейдс на двайсетина мили западно от Форт Лодърдейл и на четирийсет мили северозападно от Маями, всички черни пътища на Корал Спрингс бяха асфалтирани и превърнати в четирилентови шосета, а бобовите ферми бяха заменени от квартали с оградени фамилни къщи, офис паркове и, разбира се, „Старбъкс“ на всеки ъгъл. Определено от списание „Мъни“ за едно от върховните места за живеене в САЩ, Корал Спрингс си имаше своите проблемни пукнатини и нелицеприятни квартали, които градската управа с радост би прикрепила към други населени места. „Сектор 45“ беше един от тях.
— Добре — потвърди Боби, като взе списанието „Пийпъл“ на Лу Ан от нощното шкафче и надраска адреса върху челото на Джон Траволта. — След половин час ще бъда там. Ти какво? Нямаш ли нещо по-добро за вършене в неделя, освен да се мъкнеш с мен? Дотам ли си го закъсал?
— Трент поиска да отида, понеже шефът на Спрингс му се обадил специално. Както ти казах, уж била избягала от къщи, но искат ние да сложим точките и запетайките вместо тях. Сещаш се, стига им толкова лоша публичност.
Трент беше Трентън Фокс, новият регионален директор на ПАФ за Маями — иначе казано, Големият Шеф.
— Добре — потвърди Боби с прозявка. — Пак както едно време, шефе. Аз ще нося кафетата.
— Нека да са три. За твоя информация, Весо също ще бъде с нас.
Боби се престори, че не е чул последната новина, и натисна бутона за край на разговора, преди да е казал нещо на приятеля Зо, което няма да се хареса особено на шефа Зо. Франк Весо беше последният от поредицата новоизлюпени агенти, прехвърлен в Маями от друга част на щата някъде на майната си, за да направи съдбоносен удар в кариерата. Не че имаше нещо лично против Весо — по дяволите, даже не го познаваше — но най-сигурният и бърз начин да остарееш, е да учиш на основните неща новобранци, които се целят в твоята длъжност на специален агент-инспектор. Не беше тайна, че новият регионален директор искаше „промяна“ в отдел „Престъпления срещу деца“ — иначе казано, специален агент-инспектор Боби Дийс да напусне, а на негово място да дойде „още неназован заместник“. Но истината бе, че независимо колко апетитно изглеждаше повишението и колко престижна длъжността, никой всъщност не _желаеше_ работата на Боби и той, Зо и директорът го знаеха много добре. Към днешна дата всички мераклии да си опитат късмета на юг с нова длъжностна характеристика си плюеха на петите и се връщаха в съответния регионален оперативен център на ПАФ, откъдето бяха дошли. Защото макар работата в отдел „Престъпления срещу деца“ да осигуряваше чести появи по телевизията, за разлика от борбата с корумпирани счетоводители, тя винаги даваше лоши поводи. Пребити деца, експлоатирани деца, сексуално малтретирани деца, изчезнали деца, мъртви деца. За повечето ченгета наградата от приключило разследване беше да знаят, че е раздадено правосъдие — лошият е заловен и затворен здраво зад решетките. Чисто затваряне на папката. Открадната кола — върната кола. Обвиняемият отстранен от улиците — жертвата щастлива. Но при хищниците, които ловуват деца, често разследването започва с една жертва, а приключва с цяла дузина. И дори изродът да бъде изпратен в затвора за няколко десетилетия и папката да се затвори, а делото да премине в кашон на рафта, никога нямаш усещането, че случаят е приключен. Нямаш сигурността, че всички жертви са намерени. И понеже децата обикновено са некачествени свидетели, а родителите не желаят дечицата им да преживеят допълнителна травма, ченгето рядко се наслаждава на истинския вкус на наградата — шляпване по ръцете и дългосрочна пробация са единственото правосъдие в менюто на съда. Работата по престъпления срещу деца е като свалянето на превръзка за почистване на предполагаемо замърсена драскотина, при което под коричката на раната се разкрива тежка инфекция, каквато никога не сте очаквали. Пластовете неовладяно загниване са ужасяващи. Едва тогава започваш да разбираш колко дълбоко е проникнало злото всъщност. Чак тогава си даваш сметка, че за най-малките и най-невинни жертви кошмарът, който остава за цял живот, едва е започнал. И в края на деня или на чиракуването малцина полицаи успяват да се справят с тази реалност, независимо какъв е фишът за заплатата и колко бляскава е светлината на прожектора, съпътстваща кариерите им.