Той изстиска парче паста върху четката за зъби.
— Хелън ми каза, че имал обсесивно-компулсивно разстройство.
— Това не е извинение.
Боби кимна към огледалото, изучавайки отражението си. Видът му бе ужасен. Сребристите косъмчета по наболата брада бяха започнали да надвишават броя на кафявите. А бръчиците на смеха около сините му очи бяха решили да се настанят там за постоянно — независимо дали имаше или нямаше повод за смях. Как от забележителен се бе превърнал в разчорлен? Ставаше на четирийсет след колко? Само след няколко месеца? Ежедневното пробягване на пет мили и посещаването на гимнастическия салон два пъти седмично държаха стреса и килограмите на разстояние, но той си даваше сметка, че километражът определено бе започнал да си личи. Беше само въпрос на време. Фактът, че вече почти не спеше, не помагаше ни най-малко. Само последната година го бе състарила с десет.
Лу Ан пусна спиралата в чантичката за гримове и се облегна на умивалника, като загърна робата и кръстоса ръце пред гърдите си.
— Има ли причина да си облечен така?
Ако в някоя неделя по изключение отидеше на църква, Боби обличаше джинси и тениска, както ходеше обикновено. Изгладеният черен панталон, официалната бяла риза и сивата копринена вратовръзка, стегната около врата му, показваха ясно, че случаят е особен. Никой не беше умрял и никой не се женеше — не беше толкова трудно да се досети, че отиваше на местопрестъпление. Той избърса устата си в кърпата за ръце, взе крема за бръснене и пусна топлата вода. Огледалото се изпоти от парата.
— Излизам по служба — произнесе той тихо.
— Мислех, че този уикенд ще си вземеш малко почивка — опита се да възрази тя.
— Така беше. Но изникна работа.
Тя загледа отражението му с празен поглед, докато образът й се замъгляваше от парата, в очакване да чуе остатъка от обяснението, което не й се искаше да чува.
Той се обърна с лице към нея.
— Дете — взе да обяснява кротко. — Не се е прибирала вкъщи от петък.
Лу Ан не каза нищо. Продължаваше да го гледа право в очите, без да го вижда. Както се пееше в една лоша песен, някога той чувстваше как се изгубва в тези нейни зелени очи. Очи, които те караха да искаш да я целунеш, когато се взираш в тях достатъчно дълго. В момента те го гледаха студени и празни. Очният фон дьо тен едва успяваше да прикрие тъмните кръгове и бръчиците от стреса, стаени в ъгълчетата им. Бяха само на крачки един от друг, но все едно ги делеше планина в тясната баня.
— Май е избягала от дома си.
— Аха — произнесе тя и се запъти покрай него към спалнята.
Той се избръсна, докато тя се обличаше мълчаливо. Когато прекрачи в спалнята, тя тъкмо си връзваше обувките, седнала на пейката край леглото. Той привърши закопчаването на ризата, оправи възела на вратовръзката, надяна значката около врата си и щракна колана за оръжието. Просто от уважение изчака тя да влезе в банята и да се скрие от полезрението, преди да отключи сейфа за оръжие, откъдето извади своя глок и го постави в кобура. Знаеше, че видът му я разстройва. Винаги си беше така, още откакто облече отново униформата след излекуването на рамото му. По онова време май бе единственият в Нюйоркската дирекция на полицията, чиято приятелка _не_ умираше от гордост, че има гадже ченге. Не че Лу Ан мразеше оръжията или пък беше активистка за контрол на личните оръжия, а просто мразеше да вижда _него_ с пистолет. Казваше, че пистолетът й напомнял с какво се занимава по цял ден и за какво му е необходимо оръжието.
Той облече спортното си яке и отново влезе в банята. Беше застанала пред огледалото, загледана в отражението си. Когато той се приближи зад гърба й, тя взе да четка механично мократа си коса. Ръката му докосна рамото й и го погали нежно.
— Не се преработвай, Красавице. Ще се видим довечера — изрече той в огледалото, като я целуна нежно по бузата.
Красавица, като Красавицата на бала. Прелестната му Южняшка красавица Лу Ан само кимна и продължи ресането. Кожата й изглеждаше студена и леко влажна като вътрешната страна на стъкло в снежен ден.
Той излезе от банята, грабна ключовете на колата от нощното шкафче и тръгна по коридора покрай рамкираните семейни снимки, които покриваха буквално всеки сантиметър от стените с цвят на мед. Последната врата в дъното беше леко открехната и върху нея беше закачен очукан уличен знак, който предупреждаваше: „Натрапниците ще бъдат преследвани“. Отвътре стаята беше боядисана в бонбоненорозово и слънцето огряваше дузината плюшени играчки, спретнато подредени върху ватирана завивка с цвят сив металик. Върху стола до бюрото имаше натрупана камара изпрани и сгънати дрехи, които чакаха ред да бъдат закачени в гардероба. Той се спря, за да затвори вратата, при което ръката му се задържа върху топката за секунда-две. В главата му нахлуха хиляди мисли и той побърза да ги пропъди от съзнанието си.