Когато стигна края на парапета и заслиза по стълбите, облиза пресъхналите си устни. Имаха солен вкус. Едва тогава разбра със сигурност, че Лу Ан беше плакала.
12
Никакви репортерски коли, никакво струпване на полицейски коли с включени лампи, никакво ято от кръжащи хеликоптери.
Това беше първото, което Боби отбеляза, когато спря своя гранд ам пред паянтовата бяла барака. Избелял син брезент плющеше на вятъра върху хлътналия покрив, до пластмасовия навес за коли беше подпрян велосипед. На съседната улица се смееха и закачаха група хлапетии, които караха скейтбордове, излитайки във въздуха от саморъчно сглобени рампи. Очевидно фактът, че някаква тийнейджърка не се беше прибрала вкъщи след петъчния купон, не беше засечен от ничий радар.
— Здрасти бе, баровец — посрещна го Зо, почуквайки с пръсти по задното стъкло на колата.
Той се приближи до шофьорската страна и се надвеси над стъклото. В ъгъла на устата му стърчеше клечка за зъби, а очите му бяха скрити зад тъмни очила „Рей Бан“. Носеше панталон каки и светлосиня памучна риза с навити до лактите ръкави, разкопчана яка и разхлабена вратовръзка, сякаш се канеше да сменя гума или да изражда бебе. Явно бе, че Зо се чувства по-комфортно по джапанки и шорти. Зо насочи пръст към ревера на спортното му яке.
— Това истински полиестер ли е?
— Много смешно. Бих те метнал, че е „Армани“, ама ти няма да схванеш шегата. Каква е тая клечка за зъби, Коджак? — попита Боби, като отвори вратата и слезе от колата.
Зо въздъхна.
— Спрях цигарите.
— Ами? И откога?
— От вчера.
— Мислех, че се канеше да спираш пиенето.
— Не, отказах се от това. Камила ми призна, че предпочитала да съм пиян, отколкото мъртъв от рак. Освен това съм бил много забавен на купони.
— Това го подкрепям.
— От снощи съм изподъвкал цяла шибана кутия с клечки, но нито една цигара. — Зо изплю клечката и тикна нова между зъбите си.
— Какво стана с лепенките? Не вършат ли работа?
Зо запретна ръкава на ризата си. Показа се мускулест бицепс с размер колкото бедрото на Боби, върху който бяха залепени три квадратни лепенки с телесен цвят. Остриганата посребрена коса на Зо можеше да издаде четирийсет и петте му години, но тялото му изглеждаше младежко. Той обучаваше новите агенти на тактическа отбрана, оглавяваше Екипа за специално реагиране — версията на ПАФ за „Специални оръжия и тактики“ — като излъчваше физическо надмощие и внушаваше страх не само в офиса, но и по време на операции. Когато Зо издаваше команда „Скочи!“, повечето подчинени питаха само „Колко високо, сър?“.
Боби поклати глава.
— С други думи, днес не се ебавайте с мен. — Той огледа къщата. — Добре. Какво да очаквам вътре?
— И аз току-що пристигам. Още не съм влизал. Чакаме Весо. Между другото, друг път не ми затваряй телефона — предупреди Зо и поклати пръст, докато вадеше бележник от джоба си.
Той се подпря върху капака на колата на Боби.
— Илейн Луиз Емерсън. Дата на раждане двайсет и седми август деветдесет и шеста. Кестенява коса, кафяви очи. Ръст сто петдесет и три сантиметра. Тегло около четирийсет и три килограма. В седми клас, прогимназия „Соуграс“. — Той извади цветно копие на училищна снимка на слабичко момиче, седнало на чина със скръстени отпред ръце, с дълга чуплива коса с цвят на кафе с мляко.
Светлокафявите й очи бяха скрити зад очила, малко възголемички за лицето й. Беше усмихната, но без да показва зъбите си, което най-вероятно означаваше, че или не си ги харесва, или носи шини. Не изглеждаше точно зубрачка, но определено бе в онзи труден период на подрастване, когато вече не е малко момиченце, а я делят години от превръщането в жена.
— Това е факсът, който получих тази сутрин — завърши Зо, подавайки му копието.
— Двайсет и седми август, значи — отбеляза Боби. — Това е моят рожден ден.
— Ама какъв купон падна, а! До колко часа остана буден? Единайсет?
— Снимката скорошна ли е? — попита Боби, без да обръща внимание на закачката. — Изглежда малка за тринайсетгодишна.
— Била от пети клас, както ми обясниха.
— Снимка от основното училище? В тази възраст две години правят огромна разлика, както знаеш.
— Майката търси по-нова снимка.
Боби се сети за Лу Ан и за снимките, които покриваха всички стени в дома им. За същинската библиотека от фотоалбуми, която бе струпала в дневната. Ако човек ги събере на едно място и ги разгледа достатъчно бързо, щеше да се получи нещо като филм за целия живот на дъщеря им Кейти. Без липсващи парчета и празноти в спомените им за две години от живота й, ако се наложеше да ги търсят…