Отзвукът от случая Джарвис беше крайно неприятен. Следователят докладчик от Корал Спрингс беше уволнен, почти цялото поделение за общи операции беше преназначено като пътни патрули, а управлението яде калай от пресата. И управлението възприе нова официална политика: покрий си задника. Ако не беше тази нова политика, Боби най-вероятно нямаше дори да чуе името Илейн Емерсън. „Помощ за изясняване“ идеше да рече: „Ние направихме нашето разследване, случаят вече не е наш“.
— Къде е бил в петък доведеният татко? — запита Боби.
— На разпивка с момчета. Или с момичета. Госпожата каза, че се прибрал залитащ в три сутринта. „Залитащ“ го добавих от себе си. Знам от личен опит, че повечето хора, които се прибират вкъщи в три сутринта, залитат.
— Разпитаха ли го вече?
— Не още. Прибрал се е твърде късно снощи и е заминал твърде рано на работа тази сутрин. Като се имат предвид лайната, които им сервира доведената дъщеря _номер едно_, навярно очаква същото и от тази и може би си е рекъл: „Майната им, отивам на работа и се измъквам от шибаната каша“.
— Една червива ябълка… — произнесе тихо Боби.
— … скапва цялата шибана щайга — довърши Зо, като затвори бележника.
Боби огледа избуялата ливада, струпаните боклуци, къщата, която се нуждаеше от пребоядисване. На Тод Ламана май никак не му се прибираше вкъщи.
— Твоят човек Весо закъснява, шефе — подхвърли, като си погледна часовника; после извика, поемайки по циментираната пътека. — Боя се, че ще му се наложи да чуе пропуснатото на оперативката. Сутринта си отива, а аз искам да разбера къде, по дяволите, е хлапачката.
13
— Мисля, че името беше Карън или Карла. — Дебра Ламана се размърда върху бледоморавия секционен диван и се пресегна за нова цигара „Марлборо“, въпреки че в пепелника на възглавницата до нея още тлееше смачкан фас.
В скромната и разхвърляна дневна висеше синкав облак дим.
— Каза, че просто отива на кино, за бога — додаде тя, извръщайки очи към небето. — Съжалявам, че не съм се сетила да поискам номера на социалната осигуровка на детето, с което е отишла.
Боби изучаваше седналата срещу него слаба жена с остри луничави скули и пълен с недоверие поглед. Дългата й, права като клечки кестенява коса беше хваната на ниска опашка, преметната отпред на рамото й, и тя я поглаждаше разсеяно като домашен любимец. Имаше уморен и стресиран вид, обаче за майка, чиито деца бяха изчезнали без позволение вече втори ден, изглеждаше всичко друго, но не и тъжна. Никакви зачервени от плач очи или размазан грим. Никаква крайна паника или страх. Само премного гняв, който се излъчваше от слабото й тяло като силово поле. Посланието беше недвусмислено: ще й дам аз да се разбере, само да има късмета да се прибере, тази малка нахалница Илейн.
— Това понякога се оказва единственият незададен въпрос — отвърна Боби, озъртайки се из стаята.
Бил Дагър, следователят от Корал Спрингс, беше застанал до кухнята и пишеше текстово съобщение на мобилния си телефон. Доколкото това касаеше местните ченгета, разследването беше приключило: рапортът бе приет и името на Илейн Луиз Емерсън беше вкарано в НИЦК в списъка с изчезнали непълнолетни. Хлапачката чисто и просто не искаше да се прибира вкъщи. Нужен им беше само един поглед към майката и досието на сестрата, за да се сетят защо. А колкото до причината за бягството от къщи, работата на социалните работници от Службата за закрила на детето и семейството беше да я изяснят.