— Каза ли ви поне от кой клас е момичето? — попита Боби. — Къде живее? Фамилното й име? Случайно спомена ли ви името на киното или на филма, който ще гледат?
Деби издуха кълбо дим в лицето му.
— Не, не, не и не.
На колкото повече въпроси Деби Ламана не знаеше отговора, толкова по-уязвима се чувстваше като негодна майка и толкова повече се затваряше в себе си. Това далеч не беше очакваната реакция на обезумяла от страх майка, готова „да направи всичко, само и само да си върне детето“. Но пък за десетте години като шеф на отдела за престъпления срещу деца Боби беше научил, че няма „правилно“ поведение, когато детето ти изчезне. Наблюдавал бе безупречни майки да ридаят безутешно по националната телевизия, умолявайки за помощ в намирането на децата им, само за да щракне белезниците на същите безчувствени никаквици няколко часа по-късно в стаята за разпити. Наблюдавал бе и пълната им противоположност — резервирана, на пръв поглед студенокръвна майка, неспособна да се разплаче, чието равнодушие се възприема като крайно подозрително от широката публика. Онази, която държи здраво под контрол всяка своя емоция, защото, както Боби бе разбрал от опит, подобно на счупена на парчета и старателно залепена ваза, махнеш ли от нея едно парченце, тя ще се разпадне, без да може да се възстанови. Така че липсата на реакция винаги беше „нормална“ при тези разследвания. Но макар че не възприемаше явната враждебност в поведението на Дебра Ламана като „зловеща“, не беше хубаво, че изпитва неприязън към родителя на детето, което издирваше. В случая това обаче му помагаше да разбере по-ясно защо момичето би избягало от къщи.
— И нито едно от момичетата, на които сте се обаждали — той погледна в бележника, за да прочете имената: — Моли Броснан, Мелиса и Ерика Уебър, Териза М., нито едно от тях ли не познава тази Карън, Карли, или как могат да се свържат с нея?
Деби въздъхна шумно.
— Вече ви казах, че учи в ново училище. Мелиса, Ерика, Моли са приятелки на Лейни от старата махала.
— Лейни? Това умалително от Илейн ли е? — Зо надникна от мястото си на сгъваемия стол до дивана, където бе седял мълчаливо, докато траеше разпитът.
Дебра сви рамене.
— Приятелките й викат така.
— Нова къща, ново училище, нови приятели. Как ли се чувства Лейни при такава промяна? — попита Боби.
Дебра отново подбели очи.
— О, моля, не й е никак приятно. Това ли искате да чуете? Че е нещастна? Добре, нещастна е. Драма, драма, драма. На тази възраст всичко е драма. Трябваше да остави приятелките си на един-два километра оттук, да си смени училището, но на всички ни се налага да правим жертви. Ако това е най-голямото й нещастие като дете, значи е извадила страхотен късмет.
— А някакви приятели момчета? — запита Боби.
— Няма гадже.
— Сигурна ли сте? Може да харесва някое момче?
Деби отхвърли идеята с махване на ръката.
— Напълно съм сигурна.
Зад мястото й на дивана Боби имаше поглед към кухнята. Плотът беше отрупан с празни бутилки от бира. Те стърчаха и от препълнената кофа. Вече беше засякъл хладилната чанта до дивана.
— Илейн употребява ли някакви наркотици? Пие ли алкохол?
Тя го изгледа, сякаш беше триглав.
— Вижте, ако просто се обадите на някое момиче от новото й училище, ще я намерите. Просто си свършете работата като полицаи и се обадете на директора на училището, за да ви даде списък на класа или нещо подобно. Мога и аз да го прегледам и да видя дали няма да разпозная името. Сигурна съм, че Илейн е в дома на онова момиче. Сигурна съм, че не употребява крек или алкохол, и съм сигурна, че мога да се справя с нея, когато се прибере. Просто ми е нужна помощ да намеря онези имена, нали разбирате?
Дори с по-голяма дъщеря, излязла извън всякакъв контрол, дамата продължаваше да носи плътни родителски наочници. Не го беше произнесла гласно, но ако Боби се обзалагаше на долар за всяка чута от него фраза „Моето дете не е такова“, досега щеше да е милионер. _Моето дете е само на четиринайсет години и не прави секс. Моето дете не взема амфетамини. Моето дете не пуши. Моето дете не би карало кола в нетрезво състояние. Моето дете не краде._ Според статистиките осемдесет процента от юношите са се проявявали в поне една от горните категории, с изключение на Моето Дете. Като невидимия призрак „Не бях аз“, който всяваше бъркотия в комедийния сериал „Семеен кръг“, винаги друг се издънваше или даваше лошия пример. Едва ли щеше да измъкне нещо друго от дамата.
— Къде е съпругът ви? — попита Зо.