— Работи.
— Къде беше в петък вечер? — включи се Боби.
— Не знам и не ме интересува — отвърна с леден глас Деби. — Освен това си мисля, че не е ваша работа, след като Илейн е тази, която не се прибра вкъщи.
Охо. Определено бе напипал нерв, но Дебра Ламана не издаваше нищо на полицаите без бой, дори и мърсуването на съпруга си.
— Налага се да говорим с него — натърти Боби, затваряйки бележника. След това добави: — Няма какво да шикалкавя, госпожо Ламана. Знаем, че сте имали проблеми с по-голямата ви дъщеря, затова ще ви попитам направо има ли причина Лейни да не иска да се прибере вкъщи?
Очите на Деби запламтяха като на заклещено животно.
— Голяма работа сте вие полицаите! Не знам за какви се мислите. Понеже голямата ми дъщеря е лайно, означава, че и малката е такава, тъй ли? Означава, че съм ужасна майка и децата ми нямат търпение да се отърват от мен?
Стенният часовник на дядо й започна да отброява часовете и никой не промълви дума.
Деби гладеше опашката си със забит в скута поглед. Успя да сподави напиращия вопъл. Това беше най-близкото до някаква емоция, освен гнева, която Боби регистрира.
— Просто я намерете. Моля ви — произнесе тя с треперещ глас.
— Това се опитваме да направим — отвърна меко Боби. — Илейн има ли достъп до компютър?
— В стаята й. Тод й даде неговия, когато се преместихме.
— Какъв е имейл адресът й?
— Да ме убият, ако зная. Не й пращам имейли.
— Има ли майспейс? Фейсбук? Акаунт в Американ Онлайн?
— Какво? — попита тя.
Беше очевидно, че Деби не разбира за какво й говори. Повечето родители бяха така. Очевидно досега не й бяха задавали подобен въпрос. Но неочаквано Боби долови нещо повече от объркване в изражението на кафявите й очи. Нещо като внезапен страх, като при майка, чието току-що проходило дете се е изгубило от погледа й в задния двор и тя изведнъж се сеща, че съседът има открит басейн в двора си. Майспейс, фейсбук, АОЛ. В съзнанието на Дебра Ламана се промъкна смътен спомен, може би от вестникарски статии, които беше чела, или от информационните съобщения в телевизионни предавания по темата за опасностите, които дебнат децата по интернет.
— Не, не — изрече предизвикателно тя, без да допуска мислите си по-нататък. — На Илейн й се разрешава да използва компютъра само за домашните си и за някои видеоигри — толкова.
— В такъв случай ще възразите ли да погледнем компютъра и стаята й? — запита Боби.
Тя пак сви рамене. Страхът беше пропъден толкова бързо, колкото се бе появил. Самотната сълза пресъхна. _Моето дете няма да направи това. Моето дете няма да влезе в басейна, ако наоколо няма възрастни._
— Влизайте. Вътре е бъркотия. Много е разхвърляна, ако ме разбирате.
— Благодаря за съдействието, Деби — произнесе Боби, като се изправи.
— Третата стая вляво — упъти ги тя, без да вдига поглед, изгасяйки поредната цигара.
14
Залепени със скоч плакати на Робърт Патинсън и Тейлър Лотнър от нашумялата поредица „Здрач“, както и на Джеси Макартни и голяма част от екипа на телевизионното шоу „Герои“ покриваха бледорозовите стени. Леглото не бе просто неоправено — завивките бяха разхвърляни навсякъде, сякаш беше експлодирало с иззвъняването на будилника. До стената бяха подпрени кашони, пълни с книги, комикси, ценни трофеи и всякакви джунджурии. От други висяха дрехи. Явно Илейн още не бе разопаковала нещата си след преместването. Чекмеджетата не бяха изпразнени, но Боби реши, че е безсмислено да пита майката дали липсва нещо.
Компютърът се мъдреше върху разхвърляно бюро. Някога, когато Боби беше ученик в гимназията, можеше да избира между телефона и доброто, старомодно писане на бележки, за да се свърже с някого. Сега вече говорим за имейли, есемеси, кратки моментни съобщения, блогиране. Всичко, което искаш да узнаеш за повечето тийнейджъри, може да бъде открито или в мобилните им телефони, или някъде в хард драйва на техния компютър. А за нещо по-специално — обикновено в майспейс или на страницата на фейсбук, сайтове на социалната мрежа, които предоставят на своите членове, предимно тийнейджъри и млади хора, възможността да имат свое „пространство“ в световната мрежа. Това е мястото, където могат да излагат снимки, да „блогират“ мислите си, да изразяват тревогите си, да раздуват за политика, глобалното затопляне, вчерашния махмурлук, да заявяват хобитата си, да изброяват приятели или неприятели. Там се съдържа всичко — от адреси, рождени дати, телефонни номера, училища, месторабота, до това къде ще се размотават в петък вечер. Истинска съкровищница с информация — достатъчно е да знаеш къде да търсиш. В което беше и проблемът за повечето родители — бяха изпуснали нишката. През последните години технологията беше настъпила газта, изоставяйки на опашката мнозина от тях, които все още се затрудняваха със стартирането на своя „Уиндоус Експлорър“.